Питър Мей - Черната къща

Освободих ръждивото резе и рязко отворих прозореца. Пантите изскърцаха пронизително и аз замръзнах, очаквайки от съседната стая да се разнесе гласът на леля ми. Но единственото, което се чуваше, бе шумът на прибоя върху чакълестия плаж на петнайсет метра под мен. Държах се за черчевето, докато изпълзявах на покрива, а мразовитият въздух щипеше лицето и сковаваше пръстите ми. Керемидите се спускаха стръмно надолу от прозореца. Успях да напипам корниза с подметката си и се придвижих странично, за да стигна улука. Вкопчих се в студената метална тръба и се плъзнах по нея, докато накрая с огромно облекчение не стъпих на твърда земя. Вече бях навън.

Носеше се миризма на зима и торфен пушек. Таратайката на леля ми бе паркирана върху асфалтираната площадка отпред. Един поглед нагоре към светещия ѝ прозорец ме увери, че тя още не е заспала. Пред мен, отвъд сянката, хвърляна от руините на стара съборена къща, плажът бе ярко огрян от пълната луна. Стигнах бързешком до циментовата пристройка, където стоеше колелото ми, яхнах го и завъртях педалите по посока на Кробост. Тъмното заскрежено поле проблясваше от лявата страна на пътя, а от дясната се носеше равномерното дихание на океана. Часът бе малко след дванайсет и половина.

Домът на леля ми се намираше на километър-два южно от Кробост, кацнал уединено върху скалите, обграждащи малкото пристанище на селото. Покрих разстоянието за броени минути, минавайки и покрай къщата на своите родители. Винаги се стараех да не я поглеждам. Тъмна, празна и затворена, тя постепенно изпадаше в тъжна разруха. Мисълта за това какъв е бил животът ми преди и какъв е можел все още да бъде, бе почти непоносима.

Спрях пред портата на Артър, пред която на лунната светлина се открояваше купчина торф за горене, акуратно подредена под формата на рибешка кост, и се взрях в сенките, обгърнали къщата. Приятелят ми отдавна се бе сдобил с прякора Свирчото заради звука, издаван от астматичните му гърди, но аз така и не се научих да го употребявам.

— Артър! — подвикнах приглушено, но от него нямаше и следа.

Обзет от нарастващо безпокойство, изчаках още пет минути, като постоянно поглеждах часовника си, сякаш това можеше да забави хода на времето. Щяхме да закъснеем. Вече бях на път да се откажа, когато иззад купчината торф се разнесе тропот и Артър изскочи запъхтян от мрака, изритвайки встрани пластмасова кофа, чиято дръжка по някакъв начин бе успяла да се закачи около глезена му. Той притича през моравата и почти със салто прелетя над оградата, след като се заплете в най-горната ѝ тел. Приземи се по задник в краката ми и се ухили широко на лунната светлина.

— Много елегантно — изкоментирах. — Къде се губиш досега?

— Баща ми си легна едва преди половин час. А слухът му е като на копой и трябваше да го изчакам да захърка, преди да изляза. — Той се изправи на крака и тихо изруга. — Мамка му, целият съм се овъргалял в овчи фъшкии.

— Хайде, качвай се — рекох със свито сърце. — Щях да го возя на багажника, което означаваше, че ще омаже както колелото, така и мен с лайняните си дрехи и ръце, от които вече се носеше осезаема миризма. — И гледай да не ме изцапаш.

— Нали затова са приятелите, да споделят всичко — продължи да се хили идиотски той, като седна и ме обгърна през кръста.

Стиснах зъби и подкарах надолу към главния път, а Артър разпери широко крака встрани, за да пази равновесие.

Преди да стигнем Суейнбост, на двеста метра от пътя за гробището, скрихме колелото в една канавка и изминахме останалото разстояние тичешком. Групата вече ни чакаше нетърпеливо край сградата на стария кооператив, заета сега от местна строителна компания.

— Къде се бавите, за бога? — прошепна Доналд.

Ейнджъл Макричи изплува от мрака и залепи гърба ми в стената.

— Пикльо загубен! Не знаеш ли, че колкото повече стоим тук, толкова по-вероятно е да ни хванат?

— Мамка му — изсумтя някъде отстрани брат му Мърдо. — Каква е тая воня?

Извъртях очи към Артър, но Доналд се намеси:

— Хайде, стига разправии. Да вървим!

Едрата ръка на Ейнджъл ме пусна и ние последвахме останалите през голото, обляно в лунна светлина поле. Извън сянката на постройката местността изглеждаше ужасяващо открита. Разкривени колове на огради очертаваха пътя надолу към гробището, където смътно белееха паметниците. Отляво се редяха къщи и дворове и пукането на тънката замръзнала коричка под стъпките ни се струваше оглушително. Дъхът ни кондензираше във въздуха и обгръщаше главите ни подобно на дим.