Питър Мей - Черната къща

Доналд спря пред стара черна къща с покрив от гофрирана ламарина. Двойната дървена врата бе масивна и залостена с голям катинар, промушен през здрави железни халки. Над вратата бе издигната триъгълна козирка, достатъчно висока, за да пропуска по-обемистата селскостопанска техника.

— Ето, това е.

Мърдо Руад пристъпи напред и извади изпод палтото си ножица за арматура.

— За какво си помъкнал това? — просъска Доналд.

— Нали каза, че имало катинар?

— Тук сме да крадем гума, Мърдо, не да рушим хорското имущество.

— И как ще влезем тогава?

— С ключ, както се влиза обикновено. — Доналд разклати пред лицето му голям ключ на кожена каишка.

— Откъде, по дяволите, го взе? — Беше онзи с акнето, чиито пъпки сякаш сияеха на лунната светлина.

— Той познава едно момиче — подметна Калъм, сякаш това обясняваше всичко.

Катинарът щракна и Доналд бутна едното крило на вратата, което със скърцане се отвори. Той извади от джоба си фенерче и всички се скупчихме зад него, докато лъчът обхождаше необятните купища вехтории. Вътре имаше ръждив скелет на трактор, стар плуг, разбита балираща машина, гребла, мотики, вили, лопати, въжета, окачена на гредите рибарска мрежа, оранжеви и жълти пластмасови буйове, висящи точно над главите ни, продънена задна седалка от автомобил. А също заветната гума, облегната на стената в дъното. Тя бе по-висока от всеки от нас, с грайфер, в който можеше да пъхнеш юмрук. На едната ѝ страна имаше двайсет и пет сантиметров срез, причинен от някой невнимателен тракторист. Застраховката навярно бе покрила подмяната, но самата гума вече не ставаше за нищо. Просто идеално гориво за празнична клада. Стояхме вторачени с благоговение в нея.

— Прекрасна е — прошепна Артър.

— Има да гори цяла седмица — додаде Ейнджъл.

— Хайде да я изкарваме оттук. — Гласът на Доналд прозвуча триумфално.

Точно както Мърдо бе предрекъл, гумата сякаш тежеше цял тон. С общи усилия едва я дотъркаляхме до пътя, крепейки я да не падне. Доналд се върна да затвори вратата и да постави катинара обратно на мястото му.

— Представям си само как ще зяпнат, щом видят, че я няма — рече, потривайки ръце. — Все едно се е разтворила във въздуха.

— За да се превърне в дима от нашия огън — додаде ликуващо Мърдо.

Костваше ни доста труд да изтикаме гумата по наклона до главния път, а той дори не беше стръмен. Донякъде ни стана ясно какво ни чака, щом стигнем хълма преди Кробост. Очертаваше се дълга нощ.

Пред сградата на бившия кооператив спряхме да починем, потни и запъхтени. Бяхме генерирали достатъчно собствена топлина, за да не ни е грижа вече за студа. Няколко цигари се предаваха от ръка на ръка в дух на мълчаливо самодоволство.

— Оттук нататък ще видим зор — каза Доналд, прикривайки огънчето на цигарата в шепа.

— Глупости — изсумтя Мърдо. — Сега пътят е все надолу, чак до отбивката за Кробост.

— Тъкмо това имам предвид. Гравитацията ще увеличи теглото на това чудо и ще трябва да го държим да не избяга. Затова най-едните и силни от нас трябва да застанат отпред.

В крайна сметка братята Макричи и двамата им приятели, включително онзи с акнето, се озоваха пред гумата, крачейки заднишком. Артър и аз я крепяхме от едната страна, а Иън и Шоуни — от другата, докато Доналд и Калъм държаха двата ръба отзад.

Тъкмо излязохме на главния път, когато иззад билото на хълма внезапно изникнаха фарове на кола. Никой от нас не бе дочул приближаването ѝ и настана паника. Нямаше време да скрием гумата обратно в сянката на сградата, затова Доналд просто я бутна с рамо и я прекатури в канавката, а заедно с нея и по-малкия брат Макричи. Разнесе се пукот на тънък лед, съпроводен от ругатнята на Мърдо Руад:

— Ах, ти, шибано копеле!

Колата прелетя покрай нас и скоро стоповете ѝ се изгубиха зад далечния завой към Файвпени и Бът ъв Луис. Мърдо се измъкна с олюляване от канавката, мокър и омазан с кал и бог знае още какво, като продължаваше да ругае през тракащите си от студ зъби. Естествено, всички се запревивахме от смях, а той прекоси гневно платното и ме халоса по главата така, че ушите ми зазвъняха. Открай време не ме харесваше особено.

— Смяташ, че е забавно, а, лайно такова? — Сетне обходи с кръвнишки взор останалите, които отчаяно се мъчеха да запазят сериозни физиономии. — Някой друг да смята, че е забавно?

Никой не си призна и Доналд ни подкани да се хващаме за работа.

Отне ни поне пет минути да извадим гумата от канавката и да я изправим отново на пътя. През цялото време усещах пареща болка в лицето и не се съмнявах, че ще осъмна с ярка синина. Заехме отново позициите си и започнахме бавно и внимателно да търкаляме гумата към отбивката за Кробост. Отначало изглеждаше по-лесно, отколкото да я тикаме нагоре по баира, но после наклонът взе да става стръмен и нейното тегло и инерция от минута на минута нарастваха.