Питър Мей - Черната къща

Сега той последва детските си стъпки през лявата врата към вътрешността на храма, където двата реда сурови дървени скамейки обграждаха прохода, водещ към издигнатата, оградена с перила платформа в дъното. Оттам навъсените старейшини на общността подемаха песнопенията. Високо горе се издигаше амвонът — резбован подиум, прикрепен за стената, до който се стигаше по вити стълби от двете страни. Той поставяше свещеника в доминираща позиция над простосмъртните в краката му — авторитет, който той всяка неделя укрепваше със сурови порицания и заплахи за вечно проклятие. Спасението бе в собствените им ръце, слушаха те непрестанно, стига да се оставеха в ръцете на Господ.

Фин почти можеше да чуе в главата си келтските псалми — странни племенни напеви без акомпанимент, които навярно биха звучали хаотично за непривикналото ухо. И все пак в тях имаше нещо странно въздействащо. Нещо от суровата земя, от борбата за съществуване въпреки непосилните изпитания. Нещо от хората, сред които бе отрасъл. Повечето бяха добри хора, разкриващи себе си в начина, по който въздаваха възхвала на Създателя, изразяваха своята благодарност за трудния живот, в който все пак бяха открили някакъв смисъл. Само при спомена за това по кожата му полазиха тръпки.

В този момент се разнесоха металически удари — кънтене, което сякаш изпълни целия храм, отеквайки от балконите, опасали три от стените. Фин се озърна озадачено, преди да си даде сметка, че то идва от радиаторите. Те бяха нови, също както и двойната дограма на високите прозорци. Може би сега проповедите бяха по-сърдечни, отколкото преди трийсет години. Той пристъпи обратно към преддверието и видя в единия му край отворена врата, иззад която идваше кънтенето.

Оказа се, че там има котелно помещение. Големият нафтов котел стоеше отворен, обшивката му бе свалена, разкривайки сложните серпантини. Различни части, извадени от вътрешността му, стояха пръснати по бетонния постамент редом с тенекиена кутия инструменти. Под него лежеше по гръб мъж в работен гащеризон и се опитваше да разхлаби муфата на изходящата тръба, блъскайки по нея с тежък гаечен ключ.

— Извинете — каза Фин, — търся преподобния Доналд Мъри.

Мъжът се надигна сепнато и удари глава в дъното на котела.

— Мамка му!

Едва сега Фин забеляза бялата якичка, подаваща се изпод гащеризона. А също познатото ъгловато лице под разчорлената пясъчноруса коса. Сега тя бе малко по-рядка и прошарена със сиво. Самото лице също бе изгубило част от момчешката си привлекателност, бе станало изопнато, с бръчки покрай устата и очите.

— Е, намерихте го. — Светлината идваше иззад гърба на Фин и мъжът примижа, мъчейки се да различи чертите му. — С какво мога да помогна?

— Като за начало можеш да ми стиснеш ръката. Нали това правят обикновено старите приятели, щом се видят?

Преподобният Мъри се намръщи и стана на крака, озадачен кой е този непознат, който го познава. Сетне лицето му изведнъж се озари.

— Мили боже! Фин Маклауд. — И като сграбчи десницата му, я разтърси здраво, ухилен до уши. В този миг Фин отново зърна пред себе си момчето, което бе познавал преди толкова години. — Радвам се да те видя, човече! Радвам се да те видя. — Личеше си, че думите са искрени, но само докато други мисли не нахлуха в съзнанието му. Тогава усмивката се помрачи и той добави: — Много време мина.

Преди за Фин бе трудно да повярва, когато Гън му съобщи, че Доналд Мъри е наследил баща си начело на Свободната църква на Кробост. Сега доказателството стоеше пред очите му, но това не го правеше по-лесно за вярване.

— Към седемнайсет години. Но дори да бяха седемдесет, пак нямаше да очаквам да те видя със свещеническа якичка освен може би на някой разюздан карнавал.

Доналд леко наклони глава встрани.

— Бог ми показа прегрешенията и ме насочи в правия път.

Това не ще да е било лесно, рече си Фин. Двамата бяха отпътували за Глазгоу по едно и също време, но докато той бе постъпил в университет, Доналд бе навлязъл в музикалната индустрия като мениджър на някои от най-успешните шотландски банди на осемдесетте. Но после нещата бяха започнали да се объркват. Пиенето бе станало по-важно от работата му и бизнесът бе западнал. Една вечер Фин го бе срещнал на някакво парти и Доналд му бе предложил кокаин. А също и момиче. Самият той бе надрусан до козирката, а в очите му, някога толкова пълни с живот, имаше нещо мъртво. По-късно Фин бе чул, че след като са го арестували за притежание на наркотици, е напуснал Шотландия и е заминал на юг, за Лондон.