Питър Мей - Черната къща

— Забавете малко, дявол го взел! — рече Доналд.

— А ти какво мислиш, че се опитваме да правим? — озъби се Ейнджъл, но в тона му се долавяха наченки на паника.

Гумата се търкаляше все по-бързо и дланите ни горяха от триенето, докато се мъчехме да я удържим. Скоро вече подтичвахме край нея. В един момент онзи с акнето падна и тя мина през крака му. Калъм пък се препъна в него и се просна върху асфалта.

— Изпускаме я, изпускаме я! — почти извика Мърдо Руад.

— По-тихо, за бога! — изсъска му Доналд, защото от двете страни на пътя имаше къщи.

Но всъщност шумът бе най-малкият ни проблем. Гумата вече беше изцяло извън контрол. Ейнджъл и Мърдо отскочиха встрани, за да не ги смаже. Доналд, въпреки отчаяните си усилия, също я изтърва и тя се понесе, добила собствена воля и посока. Завтекохме се в безпорядък подир нея, но тя бе твърде бърза и постоянно увеличаваше дистанцията.

— О, не… — чух Доналд да простенва и в следващия миг осъзнах причината.

Гумата се носеше право срещу кробосткия магазин, разположен на ъгъла в подножието на хълма. Имайки предвид теглото и скоростта ѝ, пораженията щяха да бъдат сериозни, а ние не можехме да сторим нищо, за да ги предотвратим.

Звукът на трошащо се стъкло отекна като експлозия в нощния въздух. Ударът попадна във витрината вляво от вратата и можех да се закълна, че видях как цялата постройка се разтриса. Гумата остана права, забита във фасадата на магазина като някаква странна модернистична скулптура. Около половин минута по-късно пристигнахме и ние, запъхтени и вторачени в безмълвен ужас. Прозорците на най-близките къщи, намиращи се на стотина метра разстояние, започнаха един след друг да светват.

— Не мога да повярвам — клатеше глава Доналд. — Не мога да повярвам.

— Да се омитаме час по-скоро — рече Мърдо Руад.

— Не. — Ейнджъл сложи ръка върху рамото на брат си, за да го спре. — Ако просто избягаме, никога няма да се откажат, докато не разберат кой го е сторил.

— Какви ги говориш? — Мърдо го изгледа така, сякаш смяташе, че е изгубил ума си.

— Говоря за изкупителна жертва. Някой, който да поеме вината и да не ни натопи. Само така ще мирясат.

— Това е пълна дивотия — отвърна Доналд. — Хайде да се махаме.

В далечината вече се чуваха гласове. Подвикващи един на друг, чудещи се какво е станало.

Но Ейнджъл не отстъпваше.

— Прав съм, повярвай ми. Трябва ни доброволец. Погледът му обходи всички ни подред. И се спря върху мен.

— Ти, сиракът. Ти имаш най-малко за губене.

Преди да успея да възразя, един огромен юмрук ме удари в лицето и краката ми се подкосиха. Стоварих се на земята с такава сила, че въздухът излезе от гърдите ми. После в корема ми се заби ботуш, карайки ме да се сгъна на кравай и да повърна върху паважа.

— Престани! Какво правиш!

Това беше викът на Доналд. А след него и тихият заплашителен глас на Ейнджъл:

— Ти ли ще ме спреш, набожно копеленце? Или искаш да те просна до него? Двама ще са по-добре от един.

Настъпи моментна тишина, нарушена от хленча на Калъм:

— Бягайте, идват!

Разнесе се тропот на отдалечаващи се стъпки, а после над мен се спусна странен покой. Не можех да помръдна, нямах сили дори да се претърколя встрани. Съзнанието ми смътно регистрираше още и още светнали прозорци в околните къщи, лъчи от фенери, шарещи из мрака.

— Магазинът! Разбили са магазина! — извика някой. После нечии ръце грубо ме изправиха на крака и ме уловиха под мишниците, за да не падна.

— Държиш ли го?

Чух гласа на Доналд. И познатото хриптене на Артър:

— Давай, държа го.

И те ме завлякоха тичешком през платното в канавката.

Не знам колко време сме лежали там в леда и калта, но ми се стори цяла вечност. Местните взеха да пристигат, наметнали набързо палта върху пижамите си, да осветяват с фенерчета магазина и пътя пред него. Смайването им бе очевидно — във витрината стоеше забита почти двуметрова гума, а наоколо нямаше жива душа. Накрая решиха, че не става дума за взлом, но че все пак е най-добре да повикат полицията, и се запътиха обратно по домове. Доналд и Артър ме уловиха наново и ние с препъване поехме през омръзналото поле. После синът на свещеника остана да чака с мен край една ограда в сянката на хълма, докато Артър отиде да докара колелото ми. Аз се чувствах ни жив, ни умрял, но знаех, че двамата са се изложили на огромен риск заради мен.

— Защо се върнахте? — попитах.

— Идеята поначало беше глупава — махна с ръка Доналд. — Никога нямаше да те оставя да го отнесеш заради нас. — Не виждах лицето му, но и гласът издаваше достатъчно ясно цялото му негодувание и гняв. — Все някой ден ще откъсна крилцата на тоя Ейнджъл Макричи!