Питър Мей - Черната къща

— Скоро не бях правил това — рече Фин.

— Аз пък никога. Честно да си призная, си падам градско момче.

— Ще ти дойде от полза, Джордж. — Фин се усмихна. Отдавна не се бе чувствал толкова добре. — Та да си дойдем на думата. Смяташ ли, че въпросният природозащитник може да е убил Ейнджъл Макричи като отмъщение за побоя?

— По-скоро не. Не е такъв тип. Пада си малко… — Той затърси точната дума. — Мека китка, ако разбираш какво имам предвид. Фин кимна замислено. — Но от друга страна, видял съм достатъчно, за да знам, че понякога най-ужасните престъпление се извършват от хора, които човек никога не би заподозрял.

— При това е от Единбург — додаде Фин. — Някой проверил ли е дали има алиби за убийството от Лийт Уок?

— Не, никой.

— Може би няма да е зле да го направим. ДНК анализът ще ни каже дали има нещо общо с убийството на Макричи, но това ще отнеме ден-два. Във всички случаи си струва да поговоря с него.

— Отседнал е в пансиона „Парк Гест Хаус“ в града. Организацията „Заедно за животните“ явно не разполага с огромен бюджет. Старши инспектор Смит му е наредил да не напуска острова.

Тръгнаха през полето към пътя, разпръсвайки овцете пред себе си.

— А онова сексуално насилие, за което спомена? — повиши глас Фин, за да надвика вятъра. — Какъв е бил случаят?

— Едно шестнайсетгодишно момиче твърди, че е било изнасилено от него.

— И вярно ли е?

Гън сви рамене.

— При този вид обвинения е много трудно да се съберат категорични доказателства.

— Както и да е, вероятно няма връзка с нашия случай. Една тийнейджърка трудно ще причини на Макричи онова, което му е сторил убиецът.

— Тя не, но виж, баща ѝ е напълно способен.

Фин се закова на място.

— Кой е баща ѝ?

— Преподобният Доналд Мъри.

До нощта на Гай Фокс 4 4 Годишно отбелязване на 5 ноември в чест на т.нар. Барутен заговор срещу крал Джеймс I през 1605 г. — Б.пр. оставаха само три дни и бяхме събрали огромно количество стари автомобилни гуми, с които да запалим най-голямата клада в цял Нес. Всяко село палеше своя и всяко искаше неговата да бъде най-хубавата. В онези дни приемахме съревнованието много сериозно. Аз бях на тринайсет, шестокласник в училището в Кробост. Изпитите, които предстоеше да положа в края на годината, щяха до голяма степен да определят бъдещето ми. Да държиш целия си последващ живот в ръце, когато си само на тринайсет, е голяма отговорност.

Ако се справех добре, щях да постъпя в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей, а оттам, ако изкарах достатъчно високи оценки, да получа шанса да постъпя в университет, да избягам от острова. Ако обаче се справех зле, ме очакваше училището в Люс, което по онова време се помещаваше в самия замък. Но там идеята бе да ти дадат занаят в ръцете. Училището имаше гордата традиция да подготвя първокласни моряци, но мен не ме блазнеше перспективата да плавам, нито да работя в някоя фабрика, както стори баща ми, след като риболовът спря да му дава прехрана.

Бедата бе, че аз не бях сред отличниците. Животът на едно момче е пълен с различни изкушения. Като например огънят в нощта на Гай Фокс. Също така вече от пет години живеех с леля ми, а тя постоянно ми намираше задачи — да работя в градината, да режа торф, да събирам сено, да се грижа за овцете покрай доене, чифтосване, агнене и какво ли още не. Хич не я беше грижа как се представям в училище, а на тази възраст не е лесно да се мотивираш сам да си бодеш очите до среднощ над някой скучен урок по история или над математическо уравнение.

Тъкмо тогава бащата на Артър за пръв път посетил леля ми и предложил да се залови с моята подготовка. Тя му отвърнала, че не е с всичкия си и че изобщо не може да си позволи да плаща на частен учител. Той ѝ казал, че не е и нужно, защото бездруго вече подготвя сина си, и аз няма да му бъда в допълнителна тежест. Също така добавил (знам го, защото тя после ми го предаде дума по дума, със солидна доза скептицизъм в тона), че според него съм схватливо момче, което не използва докрай потенциала си. И че с малко побутване в правилната посока вероятно ще издържа изпитите в края на годината и ще вляза в „Никълсън“. А после, кой знае, защо не и в университета.

Ето как се озовах в малката задна стая на къщата на Артър, която баща му обичаше да нарича свой кабинет. Една цяла стена бе заета от рафтове, огъващи се под тежестта на наредените по тях книги. Стотици книги. Помня, че се чудех как е възможно човек да ги прочете всичките в рамките на един живот. Господин Макинес имаше махагоново бюро с тапициран в зелена кожа плот и стол със същата изработка. Той обаче предпочиташе да седи в голямото удобно кресло, от което, ако си направеше труда да погледне през прозореца, разполагаше с гледка към морето. Артър и аз бивахме настанявани пред сгъваема масичка за карти в средата на стаята. Върху твърди столове, с гръб към прозореца, за да не се разсейваме от света навън. Понякога заедно, най-често за решаване на задачи по математика, но по-често поотделно. Според господин Макинес момчетата имаха свойството взаимно да пречат на концентрацията си.