Питър Мей - Черната къща

Пътуваха в мълчание, все още потънали в мисли за картините от клиничната посмъртна касапница, на която бяха станали свидетели в моргата. Няма по-силно напомняне за собствената тленност от това да видиш друго човешко същество, проснато голо върху масата за аутопсия.

Приблизително към средата на пътя шосето се спускаше надолу, преди да се издигне отново към билото на хълм, от който се виждаше как в далечината Атлантикът отприщва неумолимия си гняв върху податливото крайбрежие. В ниското, на стотина метра встрани от асфалта, се гушеше малка каменна къща с яркозелен ламаринен покрив. Това бе овчарска хижа, една от многото, пръснати из острова. Отдавна запустели, навремето те бяха давали подслон на пастирите, местещи стадата си из вътрешността на острова в търсене на по-добра паша. Фин бе виждал тази тук всеки понеделник, на път за училищния пансион в Сторноуей, и отново в петък, на път за дома. Беше я виждал в студ и пек, често пъти, както и днес, осветена от южното слънце и открояваща се на фона на тъмнеещите небеса на север. Тя бе ориентир, лесно разпознаваем за всеки мъж, жена или дете на острова. Но за Фин тя носеше и друг, особен смисъл и видът ѝ сега го изпълни с болка — отдавна забравена или поне заровена на тъмно място в паметта му, до което нямаше желание да се докосва отново. Но знаеше, че докато е на острова, ще има спомени от миналото, от които не ще може да избяга. Спомени, захвърлени настрана като детински и непотребни с възмъжаването му преди близо двайсет години.

Пътуването към западната част на острова го потапяше все по-дълбоко в това минало и той седеше мълчаливо на пътническата седалка, докато Гън шофираше. Дълги участъци от пустото шосе свързваха голи, неугледни селища, скупчени покрай църкви от различни религиозни вярвания. Шотландска църква. Обединена свободна шотландска църква. Свободна църква на Шотландия. Нова свободна църква на Шотландия. „Малките свободни църкви“, както бяха известни. Всяка представляваше подразделение на предходната. Всяка свидетелстваше за неспособността на хората да се разбират помежду си. Всяка беше отправна точка за омраза и недоверие към останалите. Той наблюдаваше как селцата преминават покрай тях като движещи се образи от стар семеен албум. Слънцето открояваше с болезнена яснота всяка сграда, всеки стълб, всяко стръкче трева. Никъде не се виждаше жива душа. Само по някой случаен автомобил на пътя, край селския магазин или бензиностанция. Малките начални училища също бяха празни, взе още затворени за лятната ваканция. Фин се чудеше къде са се дянали всички деца. Вдясно от тях торфената равнина се губеше в мъглява безкрайност, нарушавана единствено от пръснати тук-там овце, които устояваха някак на атлантическите ветрове. Вляво самият океан стоварваше безвременните си вълни върху плажовете и скалистите заливи, разбивайки ги на бяла пяна в мрачния корав гнайс, най-старата скала на света. На хоризонта подобно на мираж едва се различаваше силуетът на танкер.

Щом стигнаха Крос, Фин забеляза, че високото дърво, издигало се някога край местната странноприемница, е отсечено. И този стар символ си бе отишъл. Единственото дърво на западния бряг. Селото изглеждаше голо без него. Сега единствено Свободната църква на Крос се издигаше със своя тъмен гранит над домовете на местните, упорито съпротивляващи се на яростта на стихиите. И понякога, в дни като този, техните молитви биваха чути. Бръснещият вятър се смиляваше, а слънцето успяваше да пробие през разпръснатите облаци. Тежък живот, разнообразяван от мимолетни мигове наслада.

Малко след църквата пътят се издигаше отново и откриваше гледка към най-северната точка на острова. Боядисаните в бяло фронтони на новите къщи улавяха слънчевите лъчи, а между тях от земята се подаваха разпръснатите развалини на старите „черни къщи“. Фин видя познатата извивка на сушата, по която пътят се точеше над крайбрежните скали до село Кробост, с характерния силует на неговата църква, издигната, за да покаже на населението на Крос, че хората от Кробост са също толкова благочестиви.

Подминаха Суейнбост и Лайънели и шосето ги отведе покрай тесните отбивки за Кробост и Милънейс до малкото селце Порт ъв Нес, където пътят свършваше. Тук скалите образуваха естествен пристан в северозападния край на половинкилометров празен плаж, застлан със златист пясък. Човекът бе допълнил творението на природата, изграждайки изкуствен вълнолом, и едно време пристанището бе редовно използвано от траулери и риболовни съдове. Но после природата бе взела своето, разбивайки единия край на вълнолома, където още се виждаха големи, полупотопени във водата късове скала и бетон. Сега мястото пустееше, посещавано само от малки рибарски лодки и ловци на раци.