Питър Мей - Черната къща

Фин отиде до масата, където патологът бе подредил снимките от местопрестъплението. Навесът за лодки сякаш бе осветен от някой престарал се театрален режисьор. Цветовете бяха стряскащо ярки и зловещи, кръвта — вече засъхнала до ръждивокафяво. Мъртвото тяло на Ейнджъл изглеждаше неестествено едро с гънките си от синкавобяла плът. Вътрешностите, висящи от разсечения корем, бяха направо нереални, като извадени от лош, нискобюджетен филм на ужасите. Но картината от последните часове на Ейнджъл вече започваше да се подрежда в главата на Фин.

Мъжът бе отскочил да вечеря в Сторноуей, след което се бе върнал в Кробост и беше изпил няколко халби бира в местния клуб. После или бе отишъл до навеса за лодки в Порт ъв Нес заедно с убиеца си, или двамата се бяха срещнали там. По каква причина, засега оставаше неясно. Но във всички случаи или го е познавал добре, или се е чувствал достатъчно спокоен в негово присъствие, за да му обърне гръб, предоставяйки му възможност за атака. Повален в безсъзнание от удара по тила, е бил преобърнат и удушен. Извършителят, в състояние на силна нервна възбуда и под въздействието на адреналина, е повърнал върху жертвата, но е запазил достатъчно хладнокръвие, за да съблече дрехите ѝ. Това не ще да е било лека задача, като се имаше предвид почти сто и двайсет килограмовото тегло на Ейнджъл. И което изглеждаше още по-невероятно, е вързал примка на шията му, преметнал е въжето през гредата на тавана и го е издърпал така, че в крайна сметка краката му да увиснат на повече от петнайсет сантиметра над земята. Това говореше много за убиеца. Първо, че е бил силен човек. И изпълнен с решимост въпреки физическото отвращение към деянието. Колкото повече време е минавало, толкова повече е нараствал рискът да го хванат. Със сигурност е знаел, че в събота вечер закътаното местенце е често посещавано от влюбени двойки. И все пак не се е задоволил просто да убие, а е съблякъл, обесил и изкормил трупа. Все мръсни и времеемки действия. Тези мисли изпълниха Фин с безпокойство и той се обърна към Уилсън.

— Е, смяташ ли, че има връзка с убийството от Лийт Уок? Дали говорим за един и същи човек?

Професорът вдигна очилата над челото си и дръпна надолу маската.

— Знаеш как е, Фин. Патолозите никога не ти дават еднозначен отговор. И аз нямам намерение да нарушавам традицията. — Той въздъхна и продължи. — На пръв поглед почеркът е доста сходен. И двете жертви са нападнати отзад, ударени по главата, повалени в безсъзнание и удушени. Намерени са голи, изкормени и обесени. Вярно, има различия в ъгъла и дълбочината на раната, а в този случай убиецът е бил афектиран дотолкова, че да повърне. Не знаем дали това се е случило в Единбург. По тялото нямаше следи от повръщано, дрехите така и не бяха открити. Ако си спомняш обаче, открихме друго — влакна от килим, което предполага, че жертвата е умъртвена другаде и донесена на Лийт Уок, за да бъде окачена на показ. Също така в Единбург имаше далеч по-малко кръв, тоест навярно между смъртта и изкормването е минало известно време. — Професорът се залови да затваря трупа на масата пред себе си. — Работата е там, Фин, че при толкова различни обстоятелства неизбежно ще имаме и разлики в детайлите. Така че без категорични доказателства, сочещи в едната или другата посока, е невъзможно да кажем дали извършителят е бил един и същ. От една страна, ритуалният начин на извършване може да ни наведе на подобна мисъл, но от друга — детайлите на убийството от Лийт Уок бяха толкова тиражирани от таблоидите, че ако някой пожелае да ги копира, няма да му е особено трудно.

— Но защо ще иска да го прави? — попита вече поокопитилият се Гън.

— Аз съм патолог, а не психолог — хвърли му смразяващ поглед професорът, преди да се обърне отново към Фин. — Ще взема проби от кожата и ще видим какво ще покажат токсикологичните изследвания. Но не очаквам да получим някакво по-нататъшно просветление.

Пътят за Барвас се виеше извън Сторноуей, оставяйки назад великолепните гледки към остров Кол, Лох Туат и Пойнт, където слънцето блестеше над залива, а разкъсаните облаци гонеха собствените си сенки над дълбоката синя вода. Напред, на северозапад, се простираха двайсет километра скучни торфени равнини, които щяха да ги отведат до малкото селище Барвас на западния бряг. Пътят през безрадостния пейзаж постепенно ставаше прав. Фин познаваше добре тези места през всички сезони и не преставаше да се диви на тяхната способност да менят облика си в рамките на месец, ден или дори минута. Мъртвият сламен цвят на зимата, килимите от нежни бели цветчета през пролетта, наситените пурпурни багри на лятото. Вдясно небето тъмнееше, някъде във вътрешността на острова валеше дъжд. Отляво то бе почти чисто и слънчевите лъчи осветяваха земята чак до хоризонта, където се виждаха бледите планински очертания на остров Харис. Фин бе забравил колко голямо е небето тук.