Питър Мей - Черната къща

Сержант Гън изгледа сепнато Фин.

— Нямах представа, че сте били познати.

— Ходехме в едно училище. По-малкият му брат беше в моя клас.

— Виж ти, ангел, значи… — Професор Уилсън боравеше съсредоточено с пинсетите. — А случайно да е имал и крилца?

— Прякорът му беше ироничен.

— Аха. Това вероятно обяснява защо някой е искал да го убие.

— Вероятно.

— Хванах те, малка гадинке! — професорът се изправи и вдигна пинсетите срещу светлината. На върха им внимателно бе защипано нещо, наподобяващо малко бяло мънисто.

— Какво е това? — попита Гън.

— Призрак — бе усмихнатият отговор. — От таблетка. Една от онези с продължително освобождаване. Обвивката е пълна с микропори, които бавно пропускат лекарството. Постоянно ги намираме, могат да оцелеят в стомаха в продължение на часове. Тази тук е празна, разбира се.

— И ще ни помогне ли с нещо? — поинтересува се Фин.

— Може би да, може би не. Но ако повръщаното действително е от убиеца, ще хвърли известна светлина върху самоличността му. Дори токсикологичният анализ да не покаже състава на медикамента, пак ще разберем какво е вземал.

— Как?

Професорът приближи увеличителното стъкло до предмета.

— С това трудно може да се забележи, но ако го пъхнем под микроскоп, почти със сигурност ще открием цифри и букви, отпечатани върху повърхността, дори и символ на компанията производител. Оттам по лекарствените справочници ще стигнем и до самия медикамент. Може да отнеме известно време, но ще се справим. — Той внимателно пусна останките от таблетката в найлоново пликче за улики и го запечата. — Виждате ли само какви умни копелета сме станали!

— Ами ДНК? — Фин погледна засъхналите бучки недосмляна храна, полепнали по плата, и се зачуди какво ли са представлявали преди това. Изглеждаше, че каквото и да яде човек, то в крайна сметка винаги заприличва на овесена каша с кубчета моркови в нея. — Ще може ли де се намери тук?

— О, предполагам. ДНК се извлича от ядрата на всички клетки на лигавиците, застилащи устата, хранопровода и стомаха. Те постоянно се обновяват, така че със сигурност ще ги има в слюнката и стомашното съдържимо.

— Много време ли ще отнеме? — вметна Гън.

— При положение че доставим пробата в лабораторията още днес… екстракция, амплификация… би трябвало да имаме резултат до утре преди обяд. — Професорът доближи пръст до устните си. — Но не казвайте на никого, иначе наистина ще поискат да сме готови дотогава.

— Водещият разследването спомена, че бил готов да вземе няколкостотин проби от населението и да ги сравни с ДНК, което откриеш тук — рече Фин.

— О, това вече ще е малко по-сложно — ухили се професор Уилсън и брадата му щръкна. — А и още не сме изключили вероятността повръщаното да е от самата жертва.

Двама асистенти с бели престилки и дебели жълти гумени ръкавици извадиха тялото от хладилната камера в другия край на коридора и го докараха на количка до масата за аутопсия. Ейнджъл Макричи бе едър мъж. По-едър и може би с двайсет и пет килограма по-тежък, отколкото го помнеше Фин, с телосложение, достойно за някой ръгби играч. Гъстата черна коса, наследена от баща му, бе значително прошарена и оредяла. В смъртта кожата му имаше землисто сив оттенък. Устните, които някога бяха обиждали, юмруците, които бяха млатили, сега бяха отпуснати и безсилни да нанасят психическите и физическите травми, раздавани с такава лекота през ученическите години.

Фин се мъчеше да остане безстрастен наблюдател, но дори мъртвото присъствие на Ейнджъл го напрягаше почти до прилошаване. Погледът му се плъзна към ужасяващия разрез на корема. Лъскавите набъбнали тънки черва, розово-кафеникави на цвят, се бяха подали през отвора в коремната стена, придържани от пласт мазнина и ципа, която, както бе научил от аутопсията в Единбург, се наричаше перитонеум. Виждаше се също напиращ балон от нещо, вероятно дебело черво. Засъхнала кръв и телесни течности се бяха стекли по бедрата. Мъничкият мек пенис приличаше на изсъхнала смокиня. Фин се извърна към сержант Гън и видя, че той е отстъпил назад с прежълтяло лице, почти опрял гръб в прозореца към коридора.

Професор Уилсън извлече кръв от феморалните вени близо до слабините и течност от стъкловидното тяло на очите. На Фин винаги му призляваше при вида на спринцовка, проникваща в очната ябълка. В очите сякаш имаше нещо особено уязвимо.

Като мърмореше едва чуто в диктофона, патологът огледа първо стъпалата, а после и краката, като отбеляза моравите натъртвания по коленете, преди да пристъпи към отвора на корема.