Питър Мей - Черната къща

— Бих искал да огледам и местопрестъплението, ако е възможно.

— Никакъв проблем. Ето, сержант Гън ще те разведе. Местните момчета и без това нямат много работа за вършене.

Пренебрежението му към всички извън неговия екип, включително Фин, бе очевидно.

— А също да получа достъп до документацията. — Фин изпробваше късмета си. — Да поговоря със свидетелите, със заподозрените, ако има такива.

Смит наду устни и го фиксира продължително.

— Не мога да те спра да го направиш, Маклауд. Но имай предвид, че очаквам да приключим с цялата тази история в рамките на няколко дни. И за да не останеш с погрешно впечатление, нека те осведомя, че изобщо не вярвам в единбургската връзка.

— И защо?

— Наречи го интуиция. Хората тук са простовати — той се подсмихна. — Но ти знаеш това по-добре от мен. — Почукването на молива по бюрото ясно издаваше раздразнението му, че е принуден да обяснява своите съображения на по-младши служител, при това от друго подразделение. — Мисля, че става въпрос за груба имитация. Че убиецът е местен. Имал е зъб на жертвата и се е опитал да прикрие следите, като ни наведе на мисълта за друг извършител. Ето защо смятам да мина по най-прекия път.

Фин устоя на изкушението да се усмихне. Той знаеше всичко за преките пътища. Още от ранна възраст бе научил, че те лесно могат да се окажат заобиколни. Но старши инспектор Смит явно не бе стигнал до тази мъдрост, защото продължи:

— Освен ако при аутопсията не изскочи нещо неочаквано, ще взема ДНК проби от всички дееспособни мъже в Кробост, както и от всеки допълнителен заподозрян, попаднал в полезрението ни. Надали ще се окажат повече от няколкостотин души. Доста по-икономично, отколкото да ангажираме куп полицаи в разследване, точещо се седмици наред.

Смит явно принадлежеше към новата порода полицейски шефове, чиято основна грижа бе финансовата равносметка.

И все пак Фин остана учуден.

— Значи, разполагате с ДНК на убиеца?

— Така смятаме — разцъфтя в усмивка Смит. — Въпреки местните предразсъдъци в неделя пуснахме екипи от униформени да претърсят околността. Намерихме дрехите на убития в найлонова торба за смет, захвърлена в канавка на половин километър разстояние. Бяха целите изпоцапани в повръщано. И тъй като съдебният лекар бе доста уверен, че жертвата не е повръщала, следваше да предположим, че е бил убиецът. Ако и патоанатомът го потвърди, значи имаме чудесен образец от ДНК на нашия човек.

По цялата Чърч Стрийт, чак до пристанището, на вятъра се клатушкаха висящи кошници с цветя — смел опит да се внесе поне малко цвят в сивия живот. Магазинчетата от двете страни бяха боядисани в розово, бяло и зелено, а в дъното се виждаше кеят, с няколко вързани рибарски катера, които се издигаха и спускаха в такт с прибоя. Един слънчев лъч улови белия навес за лодки на отсрещния бряг, а после се плъзна по върховете на дърветата, растящи около замъка Люс.

— Е, как ти се стори водещият разследването? — попита Гън.

— Склонен съм да се съглася с твоята преценка — рече Фин, като се усмихна накриво.

— Мисли се за суперзвезда — продължи Гън, след като двамата се качиха в колата. — Старият ми шеф в Инвърнес обичаше да казва за такива като него, дето са си навирили носовете, че и те също трябва да си вадят краката от крачолите един по един. — Фин се засмя. Допадна му образът на старши инспектор Смит, мъчещ се да измъкне късите си крачка от панталона. — Впрочем съжалявам, че те подведох относно патолога. Нямах представа, че е на острова. Което идва да покаже доколко ме държат в курса на събитията.

— Няма проблем — махна с ръка Фин. — Познавам добре Ангъс. Свестен човек е и поне можем да разчитаме, че ще бъде на наша страна. Между другото, защо според теб самият Смит не идва на аутопсията?

— Знам ли. — Гън се бе извърнал, докато изкарваше колата на заден ход. — Нищо чудно да му прилошава.

— Надали, иначе досега да е припаднал от одеколона, с който се залива.

— Не е лъжа. Повечето трупове миришат по-добре от него.

Излязоха от Кенет Стрийт на Бейхед Стрийт, насочвайки се към северните покрайнини на града. Фин гледаше пред пътническия прозорец към детските площадки и тенис кортовете, зад които върху полегатия хълм се простираше игрището за голф. Покрай другия тротоар се редяха жилищни сгради с тесни, наблъскани едно до друго магазинчета на приземните етажи. За миг изпита усещането, че никога не си е тръгвал от острова.

— Навремето, през осемдесетте — каза, — младежите обичаха да се разкарват тук с таратайките си в събота вечер.