Питър Мей - Черната къща

— Още го правят. Дефилират всеки уикенд като по часовник.

Фин се замисли какво ли безрадостно съществуване водят тези хлапета. Без почти никакви занимания, в общество, все още задушено от хватката на една мрачна религия. Сриваща се икономика, висока безработица, ширещ се алкохолизъм, процент на самоубийства далеч над средното равнище за страната. Мотивацията да се махнат навярно бе също така силна, както и преди осемнайсет години.

Някогашната провинциална лечебница, разположена на хълма над мемориала в чест на падналите във войните, бе заменена от новата и модерна болница „Уестърн Айлс“, оборудвана по-добре дори от онези в големите градове. Свърнаха по Маколи Роуд и пред тях се разкри ниският двуетажен корпус, разгърнат покрай широкия паркинг. Гън обаче го подмина и спря на служебните места близо до входа.

Професор Ангъс Уилсън ги очакваше в моргата. Очилата му бяха вдигнати над хирургическата шапка, а маската — дръпната под брадичката, разкриваше гъста като телена четка брада, прошарена със сребро. Беше препасал гумирана престилка върху зеленото медицинско облекло, а над нея носеше памучен халат с дълги ръкави. Върху масата от неръждаема стомана пред него бяха наредени найлонови ръкавели, чифт памучни ръкавици, чифт латексови ръкавици, както и плетена метална ръкавица, която слагаше на лявата си ръка, за да я предпази от случайно плъзване на скалпела. Явно изгаряше от нетърпение да започне.

— А, ето ви най-сетне и вас! — Искрицата в зелените му очи разваляше образа на сприхав ексцентрик, който обичаше да си придава. Правеше го най-вече по задължение, заради професионалната грубост, която всички очакваха от него. — Как си, приятелю? — Той протегна ръка и раздруса тази на Фин. — Убиецът е същият, нали?

— От теб очакваме да ни кажеш.

— Проклето, забравено от бога място! Човек би предположил, че ако някъде по света може да си поръча прясна риба, това ще е тук. Е, снощи в хотела си поръчах писия. Прясна беше, и още как. Направо от шибания фризер и директно във фритюрника. Че такава мога да я ям и вкъщи! — Той погледна към Гън и се пресегна през масата, за да вземе папката от ръката му. — Това ли са докладът и снимките?

— Аха. — Гън понечи да се здрависа. — Сержант Джордж Гън. — Но професорът вече се бе заловил да рови из съдържанието на папката и той сконфузено дръпна ръка.

— В служебната стая от другата страна на коридора ще намерите шапки, калцуни, очила, маски и халати.

— Искате да сложим всичко това? — попита Гън.

По всяка вероятност, помисли си Фин, не бе присъствал скоро на аутопсия.

— Не — вирна глава професор Уилсън. — Искам да ги съберете на малка купчинка и да ги подпалите. — После излая: — Разбира се, че искам да ги сложите. Освен ако нямате желание да хванете СПИН или каквито други зарази се спотайват в костения прах, който ще се разхвърчи, щом започна да режа черепа на жертвата с вибрационния трион. Другият вариант е да гледате ей оттам — той махна по посока на широкия прозорец, заемащ стената към коридора. — Но тогава няма да чуете и думичка от нещата, което ще кажа.

— Майко мила — промърмори Гън, докато двамата навличаха защитното облекло в стаичката. — А аз си мислех, че от водещия разследването по-голям проклетник няма.

Фин се засмя и почти се стресна от звука. Случваше му се за втори път днес, а не се беше смял от толкова дълго време. Каквото и забавно да се случеше, то веднага бе отмивано от всепомитащата приливна вълна на скръбта.

— Ангъс е свестен — рече, след като се поокопити. — Нали знаеш, куче, което лае, не хапе.

— И по-добре, иначе току-виж съм хванал бяс. — Гън още бе под влиянието на острия език на патолога.

Когато се върнаха в залата за аутопсии, професорът бе наредил снимките върху всяка възможна повърхност и разглеждаше дрехите на жертвата. Те лежаха върху масата от неръждаема стомана, чийто плот бе застлан с голям лист бяла импрегнирана хартия, за да се задържат всякакви влакна или засъхнали частици, които можеше да се отделят от материята. Мъртвият бе носил синьо горнище от полар, дънки и бяла памучна риза. В края на масата стояха големи мръснобели безформени маратонки. Патологът бе надянал защитни ръкавици и държеше в лявата си ръка квадратно увеличително стъкло, докато с дясната внимателно чоплеше с пинсети остатъците от повръщано по пухкавата тъкан на горнището.

— Не сте ми казали, че убитият ми е съименник.

— Никой не го наричаше Ангъс — отвърна Фин. — Всички го знаеха като Ейнджъл. Можеше да му пратиш писмо, адресирано до „Ейнджъл, Нес, Остров Луис“ отвсякъде по света и щеше да го получи.