Крис Картър - Престъпен ум

— Харесвам я — каза той и похотливо огледа Тейлър, сякаш беше гола. — И има хубави пръсти на краката. Това наистина ми харесва. Да убием само едрия мъжага, а нея да вземем с нас. Може да се позабавляваме.

Кортни не се смути и не отмести очи от Призрака. Гневът в погледа ѝ се сблъска с желанието в неговото изражение.

— А сега трябва да ви помоля за ключовете на тези вериги, агент Тейлър — каза Лушън и вдигна ръце. — Омръзнаха ми.

Кортни се поколеба.

— Кучко, глуха ли си? — злобно изсъска Призрака. — Ключовете. Веднага.

Тейлър не помръдна.

Призрака пристъпи напред и решително вдигна пистолета си. Блясъкът в очите му се засили.

— Няма да играя шибани игрички, кучко. Щом искаш да умреш, нямам нищо против.

— Не — каза Хънтър, пристъпи крачка вдясно и застана между Тейлър и Призрака. Имал беше работа с много психопати през живота си и познаваше безчувствения поглед в очите им, агресивността и безстрашието в гласовете им и напрегнатия и гневен начин, по който се движеха. Призрака беше всичко това и нещо повече. Той говореше сериозно. Щеше да застреля Кортни, без да му мигне окото, и в следващата секунда да забрави за нея. — Почакай. — Хънтър се обърна с лице към Тейлър. — Дай му ключовете, Кортни.

Тейлър се втренчи в него. Той знаеше, че я кара да наруши друго важно правило в полевата оперативна дейност на ФБР, но погледът в очите му ѝ каза, че е сигурен, че ако не го направи, ще бъде мъртва след няколко секунди.

Тя най-после извади ключовете от кобура под мишницата си, пусна ги на пода и ги подритна към Лушън.

Той ги взе и бързо отключи оковите си.

— Така е много по-добре — каза, разтривайки китките си, и после се обърна към Призрака. — Уреди ли всичко, както планирахме?

Призрака кимна. Вниманието му все още беше насочено към Тейлър.

Лушън взе пистолета ѝ «Спрингфийлд Профешънъл Модел .45».

— Не искам да си мислите, че съм ви лъгал през цялото време, тъй като не съм. Защо не отворите, агент Тейлър? — Той посочи бронзираната врата. — Вижте какво има зад нея.

Кортни издържа на погледа му, а после се обърна и бутна вратата. На тавана в коридора отвъд две много слаби флуоресцентни лампи проблясваха и съскаха, сякаш всеки момент щяха да се пръснат. Светлината стигна до дъното и сърцето на Тейлър сякаш спря да бие.

Хънтър също се бе обърнал да види какво има зад вратата.

Коридорът беше дълъг и тесен. Стените бяха от солиден бетон, също като в контролната стая на бомбоубежището. От двете страни на коридора имаше по няколко врати и една — точно в дъното. Всичките бяха нашарени с бронзирани петна като онази, която Тейлър току-що отвори. Бяха затворени, с изключение на онази в дъното.

Светлината на флуоресцентните лампи не беше достатъчно силна, за да стигне до последната стая, и се виждаше само неясен силует, но Хънтър и Тейлър безпроблемно разпознаха очертанията на голо женско тяло. Тя седеше на стол. Главата ѝ безсилно беше клюмнала на гърдите. Ръцете ѝ бяха завързани зад гърба и жената не помръдваше.

Тейлър почувства, че стомахът ѝ се свива, и ѝ се догади.

— Призрак. Осветлението — каза Лушън и кимна към командното табло.

Без да отклонява вниманието си от Хънтър и Тейлър, Призрака пристъпи две крачки надясно и щракна превключвател на старомодното командно табло.

В стаята в дъното на коридора друга слаба електрическа крушка се мъчи да светне няколко секунди и най-после успя. Обля стаята в бледа жълтеникава светлина и веднага след това всеки мускул в тялото на Хънтър се напрегна.

Мадлин Рийд не беше мъртва. Тя беше жива, но в сравнение със снимката ѝ, която бяха видели преди няколко часа в кабинета на директор Кенеди, не беше дори бледо подобие на жената, която е била. Беше драстично отслабнала. Гладката ѝ кожа се бе състарила с четирийсет години за няколко месеца и сега висеше на костите ѝ като на неизлечимо болен от рак пациент. Тъмните кръгове под очите ѝ приличаха на наранявания. Самите очи бяха хлътнали в черепа и ѝ придаваха вид на труп. Устните ѝ бяха сухи и напукани, а тялото ѝ изглеждаше немощно и изключително крехко.

Когато лампата в стаята светна, Мадлин примигна отчаяно няколко пъти. Тъжните ѝ объркани очи се бореха със светлината след часовете на мрак. Фокусирането отне известно време, но когато най-после се случи, пресушеният ѝ мозък трябваше да се бори, за да осмисли образите пред нея. Тя леко надигна глава и изражението на лицето ѝ се промени от озадачено в изпълнено с надежда, после в умоляващо, а накрая пак стана отчаяно. Устните ѝ се раздвижиха, но дори да излязоха думи, звукът им не беше достатъчно силен, за да стигне до слуха на някого в отсрещния край на коридора.