Крис Картър - Престъпен ум

Хънтър трескаво обходи помещението с лъча на фенерчето.

Беше празно.

Там нямаше никого.

Лушън си пое дълбоко дъх като гладен човек, който вдъхва аромата на прясно сготвена храна.

— Еха, тази миризма ми липсваше.

— Мадлин? — извика Тейлър, следвайки с поглед лъча на фенерчето. — Мадлин?

— Би било глупаво от моя страна да оставя Мадлин заключена в първата стая на бомбоубежището, нали? — Устните на Лушън се разтеглиха в загадъчна усмивка.

— Къде е тя? — попита Тейлър.

— Вдясно от вратата има електрически ключ — каза Лушън.

Хънтър го щракна.

Слабата жълтеникава крушка в средата на тавана примигна два пъти, сякаш се съмняваше дали ще светне или не. Накрая светна, придружена от електрическо съскане, което отекна обезпокоително в помещението.

Намираха се в полупразна квадратна стая с размери шест на шест метра. Две от дебелите, солидни бетонни стени бяха украсени с няколко саморъчно направени лавици, някои отрупани с книги, покрити с дебел пласт прах. В стената вляво имаше единична стоманена врата, монтирана точно в средата. Повърхността ѝ беше нашарена с бронзирани петна, сякаш за да привлича окото. До стената пред тях беше поставено командно табло най-малко на петдесет-шейсет години с множество бутони, лостчета, превключватели и старомодни измервателни уреди с циферблат. На стената над командното табло бе окачен изключен монитор. Това очевидно беше главната контролна стая на бомбоубежището.

Подът беше от гладък бетон. Множество метални и пластмасови тръби с различен диаметър кръстосваха тавана във всички посоки и се скриваха в стените. В единия ъгъл бяха натрупани няколко средни по големина кашона и дървени сандъчета. Изглежда бяха пълни с припаси.

Очите на Хънтър започнаха да претърсват стаята.

«Колко ли жертви е изтезавал и убил Лушън, заключен в тази адска дупка?» — запита се той.

— Мадлин е зад онази врата — каза Лушън. — Предлагам да побързате.

— Кой ключ? — попита Тейлър и пак вдигна връзката.

— Предпоследният вдясно.

Тя прибра оръжието си в кобура и решително тръгна към бронзираната врата. Лушън и Хънтър я последваха. Робърт вървеше на три крачки зад Лушън.

Кортни пъхна ключа в ключалката и го превъртя наляво два пъти. С две силни изщраквания механизмът се завъртя на триста и шейсет градуса веднъж и после втори път.

Сърцето на Тейлър ускори ритъма си в гърдите ѝ, докато превърташе валчестата дръжка и отваряше вратата.

Полицейски инстинкти, свръхсетивност, обучение и опит, ясновидска способност, каквото и да изпитва човек в такива ситуации, Хънтър и Тейлър го почувстваха едновременно — друг живот, друго присъствие, сякаш отключването на вратата даде знак на интуицията им на ченгета да се задейства.

За пореден път през ума им премина една и съща мисъл — «Може би не сме закъснели. Все още има надежда».

Надеждата обаче се изпари бързо, защото другият живот, другото присъствие, което почувстваха, не беше отвъд вратата, а зад тях.

Щрак.

Хънтър и Тейлър почувстваха друго присъствие, но преди да имат възможност да се обърнат, чуха звука на патрон, който се зарежда в деветмилиметров полуавтоматичен пистолет.

— Ако някой от вас двама ви, скапаняци, помръдне, ще ви пръсна шибаните черепи. Ясно ли е? — Гласът, който се разнесе от срещуположния край на стаята, беше рязък, твърд и младежки. — А сега вдигнете проклетите си ръце над главите.

Хънтър се опита да определи посоката, от която идва гласът. Беше сигурен, че звукът от зареждането на пистолета и първите изречени думи се разнесоха от мястото, където бяха натрупаните кашони — вероятно скривалището на човека, но зад тях нямаше достатъчно пространство, за да се скрие дори джудже. Следващото изречение обаче се чу от съвсем различна посока и това означаваше, че човекът се движи, но ехото в стаята, съчетано с непрестанното съскане на електрическата крушка, правеха определянето на точното му местоположение почти невъзможна задача.

Хънтър бе убеден, че може да се завърти и да стреля, преди човекът да разбере какво става, но щеше да има успех само ако знаеше къде точно да се прицели. Предположенията нямаше да свършат работа. Ако не улучеше, беше мъртъв. Той реши да не рискува.

— Чухте ли ме, да ви го начукам? — обади се отново младежкият глас, но този път с много по-емоционално неуравновесен тон. — Ръцете над главите.

Хънтър и Тейлър най-после вдигнаха ръце.

Лушън се обърна и се усмихна победоносно на Хънтър, докато минаваше покрай него.