Крис Картър - Престъпен ум

След като минаха покрай първата група къщи, пейзажът започна да се променя. Вдясно, покрай брега на реката, докъдето стигаше погледът, се простираха ожънати ниви, а вляво нямаше нищо, освен гъсти гори.

След около три километра Хънтър забеляза няколко тесни черни пътеки, които се разклоняваха от главния път и водеха навътре в гората вляво. От пътя не се виждаше колко навътре продължават, нито накъде водят.

Лушън все още го наблюдаваше в огледалото.

— Питаш се коя от тези пътеки ще те заведе при Мадлин, нали, Робърт?

Хънтър го погледна в очите за миг.

Лушън се подсмихна.

— Е, скоро ще бъдем там. И заради теб наистина се надявам да не сме закъснели.

«Той ще продължава да ни притиска.»

Пръстът на Тейлър отново се уви около спусъка, когато кръвта ѝ закипя от гняв.

Лушън забеляза това и спокойно облегна глава на стъклото.

— Внимавайте със спусъка, агент Тейлър. Мисля, че не можете или не искате да ме застреляте все още. — Той пак ѝ намигна. — Плюс това, убеден съм, че ще вбесите Робърт. Той иска тази привилегия за себе си.

Без предупреждение в паметта на Хънтър изплува образът на Джесика, която лежи в локва кръв в дневната на дома си. Той вкопчи пръсти във волана, докато кокалчетата на юмруците му побеляха.

Пътят зави леко наляво, после надясно и след това пак наляво. Нямаше разклони или остри завои, само черни пътеки, които се отделяха от главния път и водеха към неизвестността. Гората вляво ставаше все по-гъста, колкото по-навътре навлизаха. Нямаше лампи и ги обви мрак като лошо скроен костюм, тесен и неудобен. Хънтър запали лампите в джипа. Нямаше да позволи на Лушън да се движи в тъмнината.

— Колко остава още? — попита Кортни.

Лушън се обърна и погледна през стъклото, а после отмести очи на другата страна.

— Не много.

Пътят отново зави наляво и описа полумесец, следвайки контурите на реката в дясно. Добре ожънатите ниви изчезнаха. Сега и от двете страни на пътя имаше само гъста гора.

— Внимавай за остър ляв завой, Робърт — каза Лушън. — Ето го.

Хънтър намали и кара още сто и петдесет метра.

— Да — кимна Лушън. — Ето го.

Хънтър зави наляво.

Пътят сред гората сякаш се простираше безкрайно в непрогледния мрак. Откакто бяха тръгнали от летището, не бяха срещнали нито едно превозно средство. И в огледалото за обратно виждане не се забелязваше нито един автомобил. Колкото по-нататък отиваха, толкова повече се засилваше усещането, че се отдалечават от цивилизацията и навлизат в някакъв мрачен свят. Едно беше сигурно — Лушън умееше да избира уединени скривалища.

Изминаха още километър и половина и пътят се превърна в неравна черна пътека. Хънтър превключи на по-ниска скорост и се запита дали да не използва двойното предаване на джипа за всеки случай.

— Провървя ни — отново се обади Лушън. — Изглежда напоследък не е валяло. Тези пътища лесно могат да се превърнат в кошмар от локви и дълбока кал, когато има дъжд.

Хънтър намали още. Караше на зигзаг, избирайки най-равния маршрут, и се опитваше да избегне дупките по пътя.

— Отпред има отклонение вдясно — обяви Лушън и наклони глава, за да види по-добре през предното стъкло. — Трябва да свърнеш по него, Робърт.

— Тук ли? — попита Хънтър и посочи завой на около двайсет и пет метра пред тях.

— Да.

Хънтър зави.

Сега се намираха навътре в горските дебри. Последният признак на човешки живот, който видяха, остана километри назад. Ако ги взривеше бомба, никой нямаше да чуе експлозията. На никого нямаше да му пука. Никой нямаше да дойде.

Пътеката стана още по-неравна. Следващият километър и половина продължи сякаш цяла вечност.

— Предстои ни още един ляв завой — каза Лушън — и почти ще стигнем. Но си отваряй очите, Робърт. Пътеката е тясна и скрита.

Хънтър я видя след още петдесетина метра, но едва не я пропусна. Пътят беше толкова тесен. Никой не би го забелязал, ако не търси точно него.

Той зави наляво. Толкова беше тясно, че всички чуха как клони и храсти драскат по двете страни на джипа.

— О, не мисля, че отговорникът за въздушното движение на летището ще остане доволен от това, но от друга страна, тъй като джипът му беше иззет от ФБР, сигурен съм, че ще има федерална застраховка.

Този път нямаше как Хънтър да свърне, за да избегне по-големите неравности и дупки. Добре, че бяха в чисто нов джип със стабилно и издръжливо окачване.

Друсаха се още осемстотин метра, когато пътеката внезапно свърши. Хънтър спря и се огледа наоколо. Тейлър направи същото. Около тях нямаше нищо друго, освен гора.