Крис Картър - Престъпен ум

— Защото никой не знае, че това място съществува — отвърна Хънтър, опитвайки се да анализира района около къщата. — И никой няма да дойде да търси тук.

— Отново си прав — отбеляза Лушън и погледна Тейлър. — От тук идва терминът скривалище.

— Глупости. — Кортни не можа да прикрие гнева в гласа си. — Твърдиш, че си оставил Мадлин някъде в тази запустяла къща без прозорци, врати и стени и тя не се е измъкнала от тук?

Лушън отново я погледна. Очите му приличаха на тъмни стъкленици, пълни с отрова.

— Не някъде вътре, агент Тейлър. — Той замълча и прокара език по устните си като гущер. — Погребана е под къщата.

От думите на Лушън по кожата на Кортни плъзна страх като обрив. Озадаченият ѝ поглед се върна на останките от къщата и после обходи земята около нея.

— Е, не точно погребана — поясни Лушън. — Нека да ви покажа. — Той вдигна окованите си ръце и посочи към северната страна на порутената сграда. — Оттам.

Хънтър бързо насочи фенерчето и тръгна. Лушън и Тейлър го последваха.

— Дядото на моя приятел — каза Лушън, докато вървяха, — човекът, който ми даде къщата, бил консервативен патриот от старата школа и преживял най-хубавите си години в тази къща в периода на Студената война между САЩ и СССР. «Смърт на комунистите» и други такива неща. Той бил ревностен привърженик на тази идеология. И по онова време много се говорело за евентуална ядрена война.

Щом стигнаха до северната стена на къщата, Хънтър и Тейлър разбраха за какво говори Лушън.

На земята, по средата на северната стена, се виждаше голяма външна дебела метална двойна врата на мазе, заключена с военен катинар «Сарджънт енд Грийнлийф», подобен на онзи, които бяха намерили в къщата в Мърфи.

— Дядото на моя приятел — продължи Лушън — в параноята и твърдата си убеденост, че ядрената война е неизбежна и предстои, ремонтирал цялата къща, разширил мазето и добавил голямо бомбоубежище. — Той кимна към двойната врата с катинара. — Къщата може и да прилича на съборена от земетресение, но убежището е надминало очакванията му. — Лушън посочи катинара. — Ключът за него е на връзката.

Кортни веднага я извади от джоба си.

— Кой? — настойчиво попита тя.

Лушън се наведе и присви очи.

— Шестият, като започнете отляво.

Тейлър избра ключа и посегна към катинара.

Хънтър и Лушън зачакаха. Хънтър отново изпита неприятното чувство, че нещо не е наред, и се огледа наоколо.

— Какво има зад къщата? — попита той.

Лушън се втренчи изпитателно в него за миг и сетне погледна към далечния край на постройката.

— Много лошо под държан заден двор — отговори той. — Има и голямо езеро, което сега прилича по-скоро на дълбока кална локва. Искаш ли да ти го покажа? Имаме много време.

Катинарът изщрака и се отключи. Тейлър го махна от двойната врата, хвърли го, хвана едната дръжка и я дръпна към себе си. Вратата едва помръдна.

— Тежка е, нали? — самодоволно се усмихна Лушън. — Както казах, това не е обикновено мазе, агент Тейлър, а бомбоубежище.

— Аз ще отворя — каза Хънтър.

Кортни отстъпи назад, а той отвори първо дясната врата и после лявата.

Мигновено ги блъсна топъл застоял въздух. Зад вратите имаше бетонно стълбище, което водеше много по-надолу, отколкото можеха да си представят. Имаше най-малко трийсет-четирийсет стъпала.

— Дълбоко е, нали? — попита Лушън. — Добре построено бомбоубежище.

Хънтър тръгна пръв. Тримата бързо започнаха да слизат по стъпалата.

Долу ги посрещна друга тежка метална врата със солидна ключалка.

— Седмият ключ — съобщи Лушън. — Онзи вдясно от ключа, който използвахте за катинара.

Тейлър пристъпи напред, отключи вратата и я бутна.

Въздухът в тъмното помещение беше натежал от прах и още по-спарен, но в него се долавяше и още нещо, което Хънтър и Тейлър лесно разпознаха, защото много пъти го бяха усещали.

Мирисът на смърт.

Понякога тръпчив, друг път на разложение, противно сладникав, горчив, отвратителен и повечето пъти комбинация от всичко това. Никой не може да каже как точно мирише смъртта. Повечето биха заявили, че тя няма специфичен мирис, но всеки, който много път е бил около нея като Хънтър и Тейлър, би го познал за частица от секундата, защото веднага щом го доловиш, задавя сърцето ти и натъжава душата ти като нищо друго.

Робърт и Кортни се изпълниха с безпокойство и страх и в главите им експлодира една и съща мисъл:

«Загубихме твърде много време. Закъсняхме.»