Крис Картър - Престъпен ум

— Погрешно ли завихме някъде? — попита Кортни.

— Не — отвърна Лушън. — Това е мястото.

Тя отново погледна през стъклото. Фаровете на джипа осветяваха само храсти и дървета.

— Това? Къде? — попита Тейлър.

Лушън кимна напред.

— Ще трябва да извървим пеша остатъка от пътя. Не може да се отиде с кола.

Хънтър слезе пръв от джипа. Извади оръжието си от кобура и отвори вратата на Лушън. Кортни го последва след миг.

— И сега какво? — попита тя и се огледа наоколо.

— Натам. — Лушън посочи няколко паднали клона, натрупани един върху друг пред джипа и малко вдясно.

— Ще влезем навътре в гората без фенерчета и обувки? — обърна се Тейлър към Хънтър и погледна босите си крака.

— Не мога да направя нищо по въпроса с обувките — отвърна той, а после бръкна в жабката на джипа и извади фенерче, — но имаме светлина.

— Хубаво.

— Знаех, че скоро ще се стъмни, и не разчитах, че скривалището на Лушън ще е на открито и светло място, затова помолих отговорника по въздушния трафик да ми даде фенерче.

— Робърт Хънтър — кимна Лушън и изду устни, сякаш се готвеше да подсвирне. — Винаги мисли една стъпка напред. Жалко, че не предвиди проблема с обувките.

— Да тръгваме — заповяда Хънтър.

Тримата се подредиха в същата формация както при слизането от самолета — Хънтър отпред, Лушън след него и Тейлър на пет крачки зад него, насочила пистолета си към гърба му, няколко сантиметра по-надолу от врата му.

Хънтър бързо отмести клоните, които посочи Лушън, и разкри утъпкана пътека.

— Върви по нея — каза Лушън. — Къщата не е много далеч от тук.

Въпреки че бързаше, предчувствието на Хънтър го изпълни с допълнително усещане за неотложност, сякаш нещо, което не можеше да определи, е свършило, но нямаше време да мисли за това.

— Да тръгваме — повтори той.

Лъчът на фенерчето беше много ярък и широк и малко улесняваше нещата.

Тръгнаха по пътеката и Лушън учудващо не се опита да ги забави с извинения за окованите си крака. Не беше необходимо. Камъните и острите сухи клони принуждаваха Хънтър и Тейлър да се движат много по-бавно, отколкото им се искаше.

Те бяха извървели едва трийсетина метра, когато пътеката остро зави надясно, после наляво и след това сякаш минаха през порта в зоната на здрача. Изведнъж храстите и дърветата отстъпиха пред поляна насред гъстата гора.

— Пристигнахме — гордо се усмихна Лушън.

Хънтър и Тейлър спряха. Очите им невярващо се огледаха наоколо.

— Какво е това, по дяволите?

Хънтър освети с фенерчето постройката пред тях — очевидно солидна навремето, старомодна, обвита с бръшлян тухлена къща с бели колони в романски стил, които някога се бяха извисявали внушително пред официалния вход. Сега бяха останали само две от първоначалните четири, напукани от горе до долу.

Къщата бе построена преди стотина години и после ремонтирана два пъти, затова каквото бе останало от първото ѝ съществуване като нечий величествен дом, сега беше само спомен. Като се добавеше към това и разрухата, причинена от природните стихии, пълното занемаряване и липсата на грижи за имота, пред тях стоеше празна порутена черупка.

Бяха останали три от четирите външни стени, които бяха надупчени и напукани, сякаш къщата се намираше в зона на война някъде в Средния изток. Южната стена, дясната страна на постройката, бе почти изцяло рухнала в купчина от натрошени тухли и други отломки. Повечето вътрешни стени също се бяха срутили и къщата всъщност нямаше стаи, а само развалини. Покривът беше хлътнал почти навсякъде, с изключение на дневната, коридора и кухнята вляво, където все още частично си беше на мястото. Между дъските на пода бяха избуяли треви и диви растения, както и почти навсякъде между отломките. Стъклата на прозорците бяха счупени и някои от рамките бяха изкъртени от стените, сякаш от вътрешна експлозия.

— Добре дошли в едно от любимите ми скривалища — каза Лушън.

Кортни примигна, за да прогони изненадата си.

— Мадлин? — извика тя и пристъпи вдясно.

Отговор не последва.

— Мадлин? — извика Тейлър още веднъж, този път по-силно.

— Ние сме от ФБР. Чуваш ли ме?

Тишина.

— Дори все още да е жива, тя не може да ви чуе — каза Лушън.

Кортни го погледна гневно.

— Лъжеш. Тук няма никого.

— Сигурна ли сте? — попита Лушън.

— Погледни тази лайняна дупка. Това не е скривалище. Как можеш да скриеш или да държиш някого заключен без врати и стени? На място, където всеки може да влезе и излезе?