Крис Картър - Престъпен ум

След като стаята бе осветена, Хънтър и Тейлър най-после видяха цялата картина.

Мадлин наистина беше гола и ръцете ѝ бяха стегнато завързани зад облегалката на стола, а глезените — за краката му.

Очите ѝ най-сетне видяха хора в другия край на коридора и тя започна да трепери. Дишането ѝ беше задъхано, сякаш в помещението нямаше достатъчно кислород.

— Мадлин — каза Хънтър, съзирайки първите признаци на остра болка в нея. Знаеше, че тя е преживяла ужасяващи неща. Беше измъчвана и уплашена толкова дълго време, че непосредствената ѝ реакция, когато видя някого в тази адска дупка, беше ужасяващ страх. В момента за нея всеки беше заплаха, защото всеки, когото бе срещнала тук долу, я беше изтезавал. — Чуй ме, миличка. — Гласът му беше спокоен и топъл. — Името ми е Робърт Хънтър и съм от ФБР. Дошли сме да ти помогнем. Успокой се, ще те измъкнем оттук.

Хънтър се почувства напълно безполезен, докато изричаше тези думи. Искаше да отиде при Мадлин, да развърже ръцете и краката ѝ, да я изведе от бомбоубежището и да я увери, че е в безопасност, че кошмарът е свършил и че вече никой няма да я нарани, но не можеше да го направи. Можеше само да говори празни думи и да се надява, че това е достатъчно, за да ѝ помогне да не изгуби контрол.

Устните ѝ отново се раздвижиха, но звуците пак не бяха достатъчно силни, за да стигнат до някого в контролната стая. Робърт обаче безпроблемно четеше по устните.

«Моля ви, помогнете ми…»

Той погледна крадешком към Призрака, който стоеше до командното табло. Беше стиснал здраво оръжието си и погледът му сякаш изгаряше дупка в тила на Тейлър. Лушън стоеше само на крачка вляво от него, но вниманието му беше насочено другаде. Нищо не убягваше от погледа му. Ако Хънтър опиташе нещо, щеше да бъде мъртъв.

Лушън кимна на Призрака, който щракна няколко лостчета на командното табло. Вратата на стаята, където беше Мадлин, се затвори с трясък и несъмнено я хвърли в още по-силен страх.

Тейлър инстинктивно се обърна към Лушън и Призрака.

— Не. Моля ви, недейте.

Внезапното ѝ движение изненада Призрака и едва не го изкара от равновесие. Ръката му се изопна още повече и пръстът му беше готов да натисне спусъка.

— По-добре стой където си, кучко.

— Моля ви — повтори Кортни и вдигна ръце в знак, че се предава. — Тя ще се паникьоса още повече, след като затворихте вратата.

Лушън кимна безгрижно.

— Да, знам.

Тейлър се вбеси.

— Копеле.

— Пусни я, Лушън — намеси се Хънтър. — Пусни Мадлин. Тя вече не ти трябва. Не е необходимо да отнемаш живота ѝ. Тя не означава нищо за теб. Вземи мен и пусни нея. Нека Кортни изведе Мадлин от тук, а ти вземи мен.

— Тъп смотаняко — рече Призрака, който още държеше на прицел Тейлър. — Осъзнай реалността, едър мъжаго. Ние вече ви държим, и курвата в стаята, и готината кучка от ФБР с хубавите пръсти на краката. — Той изпрати въздушна целувка на Тейлър и потърка слабините си. — Скоро ще бъдеш моя, кучко. И ще те накарам да пищиш. Можеш да се обзаложиш.

Кортни загуби самоконтрол.

— Да го духаш, шибан грознико с пигмейска пишка!

Може би заради думите ѝ или защото на Призрака му беше писнала тази игра, но бушонът в главата му пламна.

— Не — каза той толкова гневно, че думата изтече като лига от устата му. — Ти го духай, тъпа кучко. — И натисна спусъка на пистолета си.

Академията на ФБР, Куонтико, Вирджиния

Четирийсет и пет минути по-рано

На агентите от ФБР не им отне много време да се свържат с Джошуа Фостър, отговорника за въздушния трафик на градското летище в Берлин. Обаждането веднага бе прехвърлено на директора Кенеди в оперативната стая.

— Господин Фостър — каза Кенеди и включи разговора на високоговорител. — Казвам се Ейдриън Кенеди и съм директор на Националния център за анализ на насилствени престъпления и Отдела за бихейвиористичен анализ на ФБР. Мисля, че сте били в контакт с един от агентите ни. Името му Робърт Хънтър. Дали сте му ключовете на вашия джип.

— Ммм, да, точно така. — В гласа на Джошуа Фостър прозвуча разбираема нервност.

— Добре, господин Фостър, моля, слушайте внимателно. Много е важно. Разбрах, че джипът ви е съвсем нов.

— Да, купих го преди два месеца.

— Чудесно. Има ли вграден предавател за местонахождението, джипиес локатор, в случай на кражба?

— Да.

Лицето на Кенеди засия.

— Но кодът на проследяващия предавател не е у мен — добави Фостър, предугаждайки следващия въпрос на Кенеди. — Вкъщи е.