Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Как го правиш, Франсис? – запита Стампър, когато влезе в кабинета на министър-председателя в Камарата на общините.

– Как правя кое?

– Как надъха Бичето толкова много, че да заколи Макилин по-успешно от десет от нашите касапи.

– Скъпи мой Тим, станал си такъв циник. Търсиш конспирация навсякъде. Истината – ако можеш някога да ѝ повярваш – е, че не се е налагало да го надъхвам. Той си идва надъхан. Не, моят принос към цялата забава се състои по-скоро в това.

Той посочи телевизора, на който вървяха последните новини в телетекста. Строителните асоциации бяха завършили своите заседания и резултатът от тях бе изписан на екрана.

– Божичко. Два процента по ипотеките? Това ще влезе като лопата с лайна в резервоар за питейна вода.

– Именно. Сега да видим колко му пука на средностатистическия собственик за всички бездомни, когато ипотеката започне да яде от парите му за бира. До момента, в който затворят пазарите тази вечер, обществената съвест на краля ще се окаже една безсмислица и лукс, който не всеки може да си позволи.

– Поднасям своите извинения за циничната забележка, изречена в твое присъствие.

– Приема се. Гласоподавателите предпочитат да имат ясен избор, Тим, това им помага да се концентрират. Предлагам им избор, който на практика е прозрачен. Може кралят да е рядка орхидея, а аз да съм най-обикновена зелка, но като изгладнеят, копелетата ще се хвърлят на зелката, казвам ти.

– Достатъчно зеле, че на краля да му се образуват хронични газове.

– Скъпи мой Тим, ти можеш да кажеш нещо подобно. Но по тези въпроси аз няма как да коментирам.

И кралят беше седнал пред екрана на телевизора и мълчаливо гледаше прякото предаване на парламентарния контрол. Беше дал инструкции да не бъде обезпокояван, но в крайна сметка личният му секретар не можа да се стърпи. Почука и влезе с почтителен поклон.

– Сър, моля да приемете извиненията ми, но е редно да знаете, че ни заливат обаждания от медиите, искат да чуят някаква реакция, Вашето мнение относно събитията в Камарата на общините. Не приемат мълчанието за отговор, а откакто нямаме прессекретар...

Кралят сякаш не забелязваше натрапника, гледаше втренчено екрана, без да мига, тялото му беше изпънато, вените на слепоочието в яркосиньо се открояваха върху белия пергамент на кожата на черепа му. Изглеждаше пребледнял – не от гняв, личният секретар беше свикнал да разпознава пламенните изблици на краля. Безмълвието му говореше за човек, изпаднал в друга плоскост, потънал дълбоко в себе си; напрежението показваше, че търсенето на вътрешно равновесие се е оказало безуспешно. Секретарят остана неподвижен, гледайки агонията на другия човек, смутен от своята намеса, но и незнаещ как да си тръгне, без да бъде освободен.

Накрая кралят проговори, по-скоро зашепна, но не говореше на секретаря.

– Няма смисъл, Дейвид – гласът беше дрезгав, гърлото – пресъхнало. – Няма да стане. Никога няма да позволят на един крал да бъде човек, нито на един човек да бъде крал. Няма как да се направи – ти го знаеш, нали, стари приятелю...

После настъпи тишина. Кралят не помръдваше, продължаваше да се взира с невиждащи очи в екрана. Секретарят изчака още няколко безкрайни секунди и после излезе, като затвори тихо вратата след себе си, сякаш затваряше капака на ковчег.

18Село в покрайнините на Лондон, където се извършвали публичните екзекуции до средата на ХVIII век. – Б. пр.

Разбира се, че показвам уважение.

Посрещам Негово Величество с вдигнато коляно за поздрав.

Сали се втурна към Камарата на общините веднага след като бе повикана. Беше по средата на презентация пред потенциален нов клиент, един от водещите производители на консервиран боб в страната, но той прояви извънредно разбиране, даже беше впечатлен и я увери, че иска да работят заедно. С такива контакти като нейните не му трябваше да знае повече за професионалните ѝ качества.

Една секретарка я чакаше на входа на „Свети Стефан“, за да я придружи като ВИП персона покрай дългите опашки от посетители пред охраната и покрай няколкостотин години история. Минаваше оттам за пръв път; обеща си един ден да дойде да разгледа на спокойствие славата на Стара Англия, когато щеше да има търпението да чака на опашка в продължение на няколко часа с всички останали. Но за момента предпочиташе специалното отношение.

Въведоха я в офиса му, без да чака. Той говореше по телефона, разхождаше се из стаята само по риза, като влачеше кабела на телефона след себе си. Беше се оживил, раздаваше заповеди.