Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Какво има, Франсис? – тя произнесе името му малко по-носово от обикновеното; това не му се стори много привлекателно.

– Трябва да спрем да се виждаме.

– Защо?

– Твърде много хора знаят.

– Това не ти пречеше досега.

– Мортима знае.

– Разбирам.

– А и с тези избори. Много е трудно.

– Никак не беше лесно и да обработвам скапаните ти цифри.

Настъпи мълчание. Той се опитваше да намери нещо в листа хартия, върху което да насочи вниманието си.

– За колко време? За колко време трябва да спрем да се виждаме?

Той вдигна поглед, в очите му проблесна неспокойствие, устните му се разтеглиха непривично.

– Аз... страхувам се, че ще трябва да е завинаги. Мортима настоява.

– И какво като Мортима настоява – тонът ѝ беше презрителен.

– Мортима и аз имаме много здрава връзка, зряла. Разбираме се. Не изневеряваме на това разбирателство.

– Божичко, Франсис, какво според теб правихме тук, там и навсякъде в тази сграда, дори на стола, на който седиш, ако не да изневеряваме на жена ти? Или за теб не беше лично? Само бизнес ли беше?

Той не успя да издържи на погледа ѝ. Започна да си играе с молива, чудейки се дали тя ще избухне в истерия. Само не това. Не понасяше женските истерии.

– Дори и след изборите ли, Франсис?

– Никога не съм ѝ изневерявал, не и в този смисъл. Не и когато ми е казвала изрично какво иска.

– Но не е нужно тя да знае. Работата ни заедно беше фантастична, историческа.

– И съм благодарен...

– Беше и много повече от това, Франсис. Поне за мен. Никога не съм била с мъж като теб. Не искам да те изгубя. Ти си по-добър от всички останали. Знаеш го, нали?

Носът ѝ трептеше чувствено, издаваше толкова много сексуални сигнали, че той се почувства раздвоен. Връзката му с Мортима беше скалата, на която се крепеше всичко; през годините тя потушаваше чувството му за вина и сексуална неадекватност, даваше му стабилност да устои на бурите на политическата си амбиция и в крайна сметка да я осъществи. Връзката с нея го беше направила мъж. Боже, колко много ѝ дължеше. Тя беше жертвала не по-малко от него заради кариерата му, в някакъв смисъл дори повече, но всичко това започваше да избледнява, докато гледаше Сали. Тя се беше привела напред, пълните ѝ гърди го примамваха, предлагаха му се още по-съблазнително, подпрени на масата на кабинета.

– Готова съм да чакам, Франсис. Защото знам, че ще си заслужава.

Не беше ли права? Той дължеше много на Мортима, но с нея никога не можеше да има това – сурова, освободена, доминираща сласт.

– А и работата ни. Късметлии сме, че се намерихме, Франсис. Това трябва да продължи.

Досега не беше предавал съпругата си – никога! Но усещаше как нещо го свива отвътре, той пак не можеше да го преодолее и Мортима някак си оставаше в един друг свят – свят, в който той все още не беше министър-председател. Нещата се бяха променили; сега имаше различни правила и отговорности. Той беше дал на Мортима това, което тя искаше – възможност да има собствен дворец на „Даунинг Стрийт“. Имаше ли тя право да иска още от него? А и някак си знаеше, че няма да намери втора Сали, че няма да има нито времето, нито възможността. Може би щеше да успее да замени ума ѝ, но не и тялото ѝ и всичко, което предизвикваше то в него. Тя го беше накарала да се чувства велик, отново млад. А и винаги можеше да обясни на Мортима, че не е в техен интерес Сали да броди свободна, недоволна и може би дори отмъстителна, не и точно сега.

– Няма да е лесно, Сали – той преглътна. – Но ми се иска да опитаме.

– За пръв път го правиш, а? Ето че и ти ми даде своята невинност, Франсис.

– Може и така да се изразиш.

Той се взираше в гърдите ѝ, които го вцепеняваха като заек пред фаровете на автомобил. Тя се усмихна, затвори чантата си, сякаш заключи вътре невинността му. После се изправи и бавно мина покрай дългата маса. Беше облечена във впит черен чорапогащник и голямо копринено сако от „Харви Никс“, аранжимент, който той не беше виждал досега, и когато се доближи до него, сакото се разтвори, за да разкрие пълния чар на физиката ѝ. Той знаеше, че е взел правилното решение. Беше добре за каузата, щеше да му осигури подкрепата ѝ; Мортима щеше да му прости – ако изобщо някога разбере. Сали беше там, до него. Тя протегна ръка.

– Нямам търпение. Партньоре.

Той се изправи и си стиснаха ръцете. Чувстваше се триумфиращ, всесилен, сякаш нямаше предизвикателство, дилема, с която не можеше да се справи.

Тя беше забележителна жена, тази американка – това казваше усмивката му.