Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Имаше и своите преимущества – тази климатизирана, компютризирана империя. Преди години щеше да ѝ се наложи да обработи тонове хартия, за да свърши това, което се искаше от нея; сега беше достатъчно да мръдне двата си пръста, да натисне няколко клавиша – правилните клавиши, разбира се – и готово. Ето го вашия резултат. Ето го резултата на Ъркарт. Но точно тук беше сложното. Той беше поискал конкретни цифри, вече ги беше дал на Бринфърд-Джоунс. Колкото и тя да си играеше с параметрите, колкото и да разточваше извадката, в случая не ставаше дума само да се изопачат данните. Трябваше да направи нещо, което не беше правила досега – накрая да се получи точен резултат. Да вземе за даденост две цифри – едната на правителството, другата на опозицията, и да стигне до тях по обратен ред. Това не беше като да разточваш тесто, а като да го разбиеш обратно на брашно. Ако я хванеха, никога нямаше да може да работи отново, можеше даже да я затворят за престъпна измама. Че е излъгала, че е подправила, откраднала мненията на обикновените мъже и жени и ги е използвала. Заради Франсис Ъркарт. За това ли беше мечтала?

Отново огледа помещението с боядисаните в черно стени, за да се прикрият пукнатините; с тежкия мирис, който и тоалетните ароматизатори не успяваха да скрият; с използваните по няколко пъти филтри на кафе машината; с мебелите втора ръка; с изхвърлените по ъглите пластмасови чашки и кутии от цигари; с противопожарната аларма, керемиденочервена в сивотата, реликва от седемдесетте, която сигурно нямаше да проработи дори да я хвърлят във Везувий. Тя взе цветето, откъсна изсъхналите листа, изтръска фасовете, пооправи стеблото му, сякаш беше стар, поизпаднал приятел, и го пусна, както си беше със саксията, в най-близкото кошче за боклук. Това беше нейната империя. И вече не ѝ стигаше, никога не ѝ беше стигала.

Следите от недоспиване личаха в очите на Сали и тя ги беше скрила зад леко потъмнени очила, които само подчертаваха пълните ѝ устни и изразителния ѝ нос. Когато мина през входната врата на „Даунинг Стрийт“, един от охранителите сръга колегата си; бяха чували за нея, разбира се, но за пръв път я виждаха да идва през деня. А и Мортима Ъркарт си беше вкъщи. И двамата ѝ се усмихнаха приветливо, пожелавайки си да имат повод да я обискират.

Той беше в стаята на кабинета, която изглеждаше различно от последния път, когато бяха идвали тук в мрака, в който се бяха ориентирали само по светлината на далечна улична лампа и върховете на пръстите и езиците си. Беше седнал в специалния си стол, но този път един служител дръпна стола срещу него, за да седне тя. Седнали един срещу друг през масата, сякаш ги деляха милиони километри.

– Добър ден, г-це Куин.

– Г-н министър-председател.

Тя кимна благоприлично, докато държавният служител ги освобождаваше от присъствието си. Ъркарт размаха ръце леко неловко.

– Извинявай, ъъъ... работна формалност. Много ми е натоварен денят.

– Ето ти проучването, Франсис.

Тя отвори чантата си и извади един-единствен лист хартия, който тикна към него през масата. Наложи се той да се протегне, за да го вземе. Зачете го.

– Да, разбира се, това са цифрите, които поисках. Но какви са истинските цифри, Сали?

– Държиш ги в ръцете си, Франсис. Не е за вярване, нали? Нямаше нужда да ме караш да мамя и манипулирам. С десет пункта напред точно както искаше. Биете, и то с преднина.

Той започна да мига на парцали, докато осмисляше информацията. Една усмивка започна да озарява лицето му. Закима радостно, сякаш винаги е знаел, че ще стане така.

– В крайна сметка се оказа, че съм можела да запазя своята невинност.

Той вдигна поглед от листа със смръщено чело. Тя намекваше нещо, но проклет да беше, ако разбираше какво. Той извади цветна кърпичка и избърса носа си педантично, почти пресилено. Искаше му се да празнува, но тя пробиваше дупка в еуфорията му. Това и разстоянието помежду им през масата можеше да направи следващата част малко по-лесна.

– Как са клиентите, които ти пратих?

Тя повдигна вежда с изненада; темата сякаш дойде отникъде.

– Супер. Наистина супер. Благодаря.

– Аз съм този, който трябва да ти бъде благодарен, Сали. Ще има и още в бъдеще... клиенти, имам предвид. Искам да продължа да ти помагам.

Пак гледаше цифрите, а не нея. Очевидно не му беше комфортно, разкопча верижката на часовника и започна да масажира китката си, разхлаби възела на яката си, сякаш го беше обхванала клаустрофобия. Клаустрофобия? Но тя беше единственият друг човек в стаята?