– Г-н Ъркарт. Заповядайте!
На фона на тежката пурпурна завеса, която закриваше един от високите прозорци, които стигаха от тавана до пода, стоеше кралят. Той кимна уважително в отговор на почтителния поклон на Ъркарт и го прикани напред. Политикът пресече цялата стая и чак когато почти беше стигнал монарха, той направи малка крачка напред и подаде ръка. Зад Ъркарт вратите вече се бяха затворили; двамата мъже, единият управник по наследствено право, другият – с политическа победа, останаха сами.
Ъркарт се зачуди защо в стаята е толкова студено, поне два-три градуса под нормалната температура, и колко изненадващо вяло беше кралското ръкостискане. Двамата мъже стояха един пред друг и сякаш нито един от тях не знаеше как да започне. Кралят подръпна маншетите си и се засмя кратко.
– Не се притеснявайте, г-н Ъркарт. Спомнете си, че и за мен е за пръв път.
Кралят, престолонаследник през половината си живот и монарх от по-малко от четири месеца, го поведе към два стола, които стояха от двете страни на изящната мраморна камина. Лъскави мраморни колони опасваха стените и крепяха балдахиновия таван с детайлни класически релефи на музите, а в нишите между колоните висяха огромни и тежки маслени портрети на кралските предшественици, рисувани от някои от най-великите художници за времето си. Ръчно изработени мебели стояха около огромен аксминстърски килим на червени и златисти цветя, който се простираше от единия край на стаята до другия. Това беше всекидневна, но само за крале или императори и сигурно не се беше променяла от сто години. Единствената нотка на неформалност идваше от едно бюро, сложено в далечния ъгъл, за да хваща светлината от един прозорец към градината, и изцяло покрито с хартии, брошури и книги, които сякаш бяха изригнали върху единствената друга вещ на него – телефона. Кралят имаше репутацията на добросъвестен четец – състоянието на бюрото му потвърждаваше, че е заслужена.
– Не съм съвсем сигурен откъде да започна, г-н Ъркарт – каза кралят, докато се настаняваха в столовете. – От нас се очаква да осъществим един исторически момент, но се оказва, че няма протокол за такива случаи. Нямам какво да ви дам, нямам мъдри съвети, нито дори официален печат, който да оставя във ваши ръце. Не се налага да ви приканвам да целувате ръката ми или да полагате клетва. Всичко, което трябва да направя, е да ви предложа да сформирате правителство. И вие ще го направите, нали така?
Очевидната искреност на неговия суверен накара госта да се усмихне. Ъркарт беше в началото на шестдесетте си години, десет години по-възрастен от краля, въпреки че разликата във възрастта изглеждаше по-малка; лицето на по-младия мъж беше по-изопнато и изпито, отколкото предполагаха годините му, косата беше в бързо отстъпление нагоре по темето му и се виждаха наченките на прегърбване. Говореше се, че кралят е заменил пълната си липса на интерес към материалното с живот, посветен на мъчителни душевни търсения, и преумората се виждаше ясно. Ъркарт можеше лесно да се усмихва и да влиза в непринуден разговор като всеки политик; той владееше интелектуалната отчужденост на академик, както и способността да се отпуска, присъща на човек, упражнявал уменията си да манипулира и ако се налага, да мами, а кралят не притежаваше нито едно от тези качества. Ъркарт не беше нервен, само му беше студено; всъщност започваше искрено да съчувства на по-младия мъж за неговата сериозност и обремененост. Наведе се напред.
– Да, Ваше Величество. За мен ще бъде чест да сформирам правителство от Ваше име. Само се надявам колегите ми да не са си променили мнението от вчера.
Кралят пропусна проявата на лек хумор, докато се бореше със собствените си мисли, и една дълбока бръчка проряза челото на лицето, което беше изобразено на милиони сувенирни чаши, чинии, подноси, тениски, хавлии, пепелници и дори на няколко цукала, повечето от тях произведени в Далечния изток.
– Знаете ли, искрено се надявам, че това вещае нещо добро: нов крал и нов министър-председател. Има толкова много работа. Ето ни на прага на ново хилядолетие, нови хоризонти. Кажете ми: какви са вашите планове?
Ъркарт разпери ръце.
– Аз едва... нямаше много време, сър. Ще ми е нужна поне седмица, трябва да се направят промени в правителството, да се поставят някои приоритети...
Той говореше стандартните празни политически приказки. Знаеше какви опасности се крият в това да даваш предписания, и лидерската му кампания се основаваше на годините опит, а не на конкретни решения. Той гледаше отвисоко на всякакви догми и се отнасяше към тях с академично презрение, с мрачно задоволство следеше как по-младите му опоненти се опитваха да компенсират липсата на стаж с подробни планове и обещания само за да открият, че са отишли твърде далеч и са оголили идеологическите флангове. Стратегията на Ъркарт срещу агресивните въпроси на журналистите беше да използва изтъркани фрази относно националния интерес и след това да звъни на редакторите им; това го беше прекарало през дванадесетте бурни дни на изборите, но сега имаше своите съмнения колко дълго още ще издържи игровият му план.
Читать дальше