Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Най-вече искам да изслушам всички.

Защо политиците изричаха такива ужасяващи клишета, които аудиторията все пак сякаш нехайно приемаше? Монархът кимаше в тихо съгласие, седнал на ръба на стола, скованото му тяло се клатеше съвсем леко напред-назад.

– По време на своята кампания вие казахте, че се намираме на кръстопът, изправени пред предизвикателствата на новия век, докато надграждаме на базата на най-доброто от старото. „Да поощряваме промяната, докато подсигуряваме приемственост“.

Ъркарт разпозна фразата.

– Браво, г-н Ъркарт, моите поздравления. Ето едно възхитително обобщение на това, което смятам и за моя собствена задача.

Той сключи пръсти, образувайки кокалеста катедрала пред неизменно смръщеното си лице.

– Надявам се, че ще успея да намеря – че ще ми позволите да намеря – някакъв начин, колкото и малък да е той, да ви помогна с вашата задача.

В гласа му имаше нотка на опасение като човек, свикнал на разочарования.

– Но разбира се, сър, за мен ще е повече от удоволствие... имате ли нещо конкретно предвид?

Пръстите на краля се прехвърлиха към възела на неестетично тясната му вратовръзка и го пристегнаха почти болезнено.

– Г-н Ъркарт, конкретиката зависи от партийната политика и това е ваша компетенция. Не може да бъде моя.

– Сър, бих бил много благодарен да чуя всякакви мисли, които имате... – чу се Ъркарт сам да казва.

– Така ли? Бихте ли наистина?

В гласа му се появи нарастваща нотка на ентусиазъм, която той се опита да разсее твърде късно, като се засмя.

– Но трябва да внимавам. Докато бях просто престолонаследник, можех да си позволя лукса да имам собствено мнение и дори от време на време привилегията да го изразявам, но кралете не могат да се оставят да бъдат въвлечени в светските дебати и да заемат страна. Моите съветници ежедневно ми изнасят лекции по този въпрос.

– Сър – намеси се Ъркарт, – ние сме сами. Аз бих приветствал Вашите съвети.

– Не, не точно в този момент. Имате достатъчно работа и не искам да ви задържам.

Той се изправи, за да покаже, че аудиенцията е към своя край, но не тръгна към вратата, а остана прав, допрял островърхата кула на пръстите си до кокалестия си, неравен нос, потънал в размисъл почти като в молитва.

– Но може би – ако ми позволите – има един въпрос. Напоследък чета вестниците.

Той посочи хаоса по бюрото.

– Сградите на старото Министерство на индустрията на улица „Виктория“, които предстои да бъдат съборени. Сегашните сгради са страшно грозни, една лоша реклама за модите през 20-и век, и заслужават да бъдат премахнати. Сам бих подкарал булдозера, и то с удоволствие. Но този парцел е един от най-важните в Уестминстър, близо е до сградите на Парламента и е рамо до рамо със самото абатство, което е един от най-великите ни духовнически паметници. И това ни предлага една рядка възможност, не мислите ли, да създадем нещо достойно за нашата ера; нещо, което с гордост да предадем на идните поколения? Толкова се надявам, че вие, че вашето правителство ще се уверите, че този парцел ще бъде разработен със... как да се изразя?

Той търсеше в окастрения от строгото възпитание речник подходящата дипломатическа фраза.

– Със симпатия.

Кралят кимна в одобрение на собствената си реплика и сякаш се окуражи от заинтригувания поглед на Ъркарт.

– Да поощрим промяната, докато подсигурим приемственост, както казва един мъдър човек. Знам, че министърът на околната среда разглежда няколко различни предложения и честно казано, някои от тях са толкова чудати, че биха били срам дори за някоя каторжническа колония. Не може ли поне веднъж в пестеливия си живот да направим избор, който да е в съответствие с характера на вече съществуващото в Уестминстърското абатство, да създадем нещо, което да показва уважение към постиженията на нашите предци, а не да ги обижда с някакъв заблуден модернизъм, правейки... – устните му потрепериха от възмущение – правейки мавзолей от неръждаема стомана, който тъпче хората вътре в себе си и показва механичните си вътрешности отвън.

Страстите бяха започнали да взимат връх над неговата свитост и руменина оцвети бузите му.

Ъркарт се усмихна окуражително – изражение, което му идваше толкова естествено, колкото дишането.

– Сър, мога да Ви уверя, че правителството – искаше му се да каже „моето правителство“, но думите все още съхнеха зад изкуствените му зъби – ще постави на най-преден план въпросите по околната среда, когато взима решение.