Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Той помаха, когато един полицай дойде, за да отвори тежката врата на колата.

– Така че едва ли ще има някакви последствия...

Лоялността е порокът на нисшите класи.

Надявам се да съм над такива неща.

– Остави тези хартийки, Дейвид. За бога, вдигни си носа от тях само за минутка на ден – гласът беше по-скоро напрегнат, отколкото агресивен.

Сивите очи останаха пасивни, не помръднаха от пачката документи, върху която бяха фиксирани, откакто той седна на масата да закусва. Единствената реакция, която се четеше по лицето му, беше раздразненото потрепване на изкусно подстригания му мустак.

– Трябва да тръгвам след десет минути, Фиона, просто се налага да приключа с това. Особено в ден като днешния.

– Трябва да приключим с нещо друго. Така че остави скапаните листчета!

С неохота Дейвид Майкрофт вдигна поглед точно навреме, за да види как ръката на съпругата му трепери толкова неудържимо, че разлива кафе над ръба на чашата.

– Какъв е проблемът, за бога?

– Ти. И аз. Това е проблемът – тя се мъчеше да се контролира. – Нищо не остана от брака ни и аз искам да се махна.

Прессекретарят на краля и негов основен говорител автоматично превключи на дипломатичен режим.

– Виж, нека не правим скандал, не сега, много бързам и...

– Не осъзнаваш ли, че ние никога не правим скандали. Това е проблемът!

Чашата бе тресната върху чинийката, прекатури се и по покривката се разля заплашително кафяво петно. За пръв път той свали пачката с листа, всяко негово движение беше внимателно и отмерено, както всеки друг аспект от живота му.

– Може да си взема малко отпуска. Не днес, но... Можем да заминем някъде заедно. Знам, че отдавна не сме имали време да си поговорим, както трябва...

– Не опира до липсата на време, Дейвид! Може да имаме цялото време на света и това няма да има никакво значение. Опира до теб и до мен. Причината да нямаме скандали е, че нямаме за какво да спорим. Няма страст, няма нищо. Нищичко. Има само една черупка. Мечтаех си как като пораснат децата и вече не са наша отговорност, нещата за нас могат да се променят – тя поклати глава. – Но ми писна да се самозаблуждавам. Никога няма да се променят. Ти никога няма да се промениш. Не мисля и че аз мога.

Тя говореше с болка и горчивина, попиваше сълзите от очите си, но все пак се контролираше. Нямаше злоба в гласа ѝ.

– Фиона... да не ти е зле? Нали знаеш, че жените на твоята възраст...

Тя се засегна от снизходителните му идиотщини.

– Жените след 40, Дейвид, имат своите нужди, своите чувства. Но ти откъде би могъл да знаеш? Кога за последен път ме погледна като жена? Кога за последно си погледнал която и да било жена?

Тя върна обидата и този път целеше да го заболи. Знаеше, че за да стигне до него, ще трябва да срути стените, които бе издигнал около себе си. Винаги е бил затворен, скрит, дребен на ръст мъж, който се опитваше да се справи със самовменената си физическа малоценност, като се държеше официално и педантично във всичко, което правеше. Нямаше как да се намери дори едно непригладено косъмче по малката му и някак момчешка глава, дори посивелите кичури, които започваха да се появяват около тъмните слепоочия, изглеждаха по-скоро елегантни, отколкото като признак на остаряване. Той винаги сядаше на закуска със сако, закопчано.

– Виж, има ли как това да почака? Знаеш, че трябва да съм в двореца след...

– Пак този скапан дворец. Той е твоят дом, твоят живот, твоята любов. Единствената емоция, която показваш напоследък, е за тъпата ти работа и този нещастен крал.

– Фиона! Няма нужда от такива приказки. Не го намесвай – мустакът му, с леко червеникав нюанс, се наежи от негодувание.

– Как да не го намесвам? Ти служиш на него, а не на мен. Неговите нужди са на първо място. Той спомогна за разпадането на брака ни много повече, отколкото ако ти си беше хванал любовница, така че не очаквай от мен да се кланям и да любезнича като всички останали.

Той погледна нетърпеливо часовника си.

– Виж, за бога, не може ли да проведем този разговор довечера? Може да си дойда по-рано.

Тя попиваше петното от кафе със салфетка, опитвайки се да отложи момента, в който ще срещне погледа му. Гласът ѝ вече беше спокоен, решителен.

– Не, Дейвид. Довечера ще бъда с друг.

– Има друг? – думите заседнаха в гърлото му, бе очевидно, че не беше му хрумвала подобна възможност. – Откога?

Тя вдигна поглед от кашата с разлято кафе и салфетки по масата, сега очите ѝ бяха предизвикателни и уверени, вече не бягаха от неговите. Това беше неизбежно от толкова отдавна, че тя вече не можеше да се крие.