Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Г-н министър-председател – той се поклони театрално. – Г-н министър-председател – повтори Стампър, упражнявайки различна интонация, заигравайки се с тази церемониалност.

Той се държеше свойски, непринудено, почти иронично и това криеше стоманената твърдост под усмивката му; двамата колеги се разсмяха по начин, който успяваше да бъде едновременно присмехулен и конспиративен, като дуо обирджии след успешен удар. Стампър се погрижи да спре да се смее пръв; не беше редно да се надсмее над министър-председателя. За последните няколко месеца бяха минали заедно през много, но той беше наясно, че министър-председателите имат навика да държат колегите си на разстояние, дори своите съконспиратори, а смехът на Ъркарт не продължи дълго.

– Тим, исках да се видим само двамата.

– Сигурно ме чака порицание тогава. Така де, какво съм направил?

Тонът му беше небрежен, но все пак Ъркарт забеляза как ъгълчето на устата на Стампър бе увиснало надолу в напрегнато очакване, и той откри, че се наслаждава на усещането за надмощие, което му даваше дискомфортът на неговия колега.

– Седни, Тим. Срещу мен.

Стампър се настани в стола и погледна стария си приятел. Гледката потвърждаваше, че взаимоотношенията им са се променили много. Ъркарт седеше пред огромния маслен портрет на Робърт Уолпол, първия модерен и може би най-велик министър-председател, който от векове следеше от стената разискванията в тази зала и действията на могъщите и манипулативните, на слабите и злочестите. Ъркарт беше негов приемник, издигнат пръв сред своите, миропомазан от монарха и сега инсталиран начело на тази маса. Телефонът до него можеше да реши съдбата на другите държавници или да вкара държавата във война. Това беше власт, която нямаше никой друг човек в страната; наистина той вече не беше просто човек, а за добро или лошо, историческа фигура. А дали мястото му в историята щеше да бъде само бележка под линия, или цяла глава, само времето щеше да покаже.

Ъркарт усети водовъртежа от емоции в човека срещу себе си.

– Различно е, нали, Тим? Никога няма да можем да върнем стрелките назад. Осъзнах го чак преди малко, не докато бях в двореца, нито с медиите пред входната врата, нито дори когато влязох. Всичко изглеждаше като театър и на мен просто се беше паднала една от ролите. И все пак, като прекрачих прага, всеки, който работи в „Даунинг Стрийт“, се беше подредил в коридора: от най-висшия държавен служител до чистачите и телефонистите, може би бяха двеста души. Посрещнаха ме с такъв ентусиазъм, че почти очаквах да хвърлят букети цветя. Толкова въодушевени аплаузи – той въздъхна. – Започнах да се главозамайвам, но тогава си спомних, че само час преди това по същия шаблон те са изпратили моя предшественик към забвението. Членовете на тази тълпа сигурно ще ръкопляскат и на собствените си погребения.

Той навлажни тънките си устни, както имаше навик да прави, когато се замисли.

– После ме доведоха тук, в залата на кабинета, и ме оставиха сам. Беше абсолютно тихо, все едно съм попаднал във времева капсула. Всичко на мястото си с изключение на стола на министър-председателя, който беше дръпнат. За да седна аз! Чак когато го докоснах, прокарах пръст по облегалката и осъзнах, че никой няма да ми се развика, ако седна на него, чак тогава най-после ми се изясни. Това не е като всеки друг стол, това не е като всяка друга работа, а е единствена по рода си. Знаеш, че не съм скромен по природа, но мамка му, за момент ми се завъртя главата.

Последва продължителна тишина, преди дланта му да се стовари върху масата.

– Но не се тревожи, мина ми!

Ъркарт отново пусна този конспиративен смях, но Стампър само успя да се усмихне сковано, докато чакаше да свърши лирическото отклонение и да се произнесат по неговата съдба.

– Да поговорим за работа, Тим. Има много за вършене и ще искам ти, както винаги, да си близо до мен.

Усмивката на Стампър разцъфна.

– Ще бъдеш председател на партията ми.

Усмивката бързо изчезна. Стампър не успя да скрие своето объркване и разочарование.

– Не се безпокой, ще ти измислим някоя длъжност в някое министерство, за да ти подсигурим място около масата на кабинета – министър без портфейл, канцлер на дукството на Ланкастър например или някаква подобна идиотщина. Но за момента искам да държиш партийната машина здраво в ръце.

Стампър стискаше челюст с ожесточение, опитвайки се да строи аргументите си.

– Само дето не са минали и шест месеца от последните избори и има доста да се влачим до следващите. Три, може би четири години. Франсис, едва ли силата ми е в това да броя кламери и да се занимавам с кавгите между местните председатели по избирателни райони. Ти би трябвало да знаеш това след всичко, през което сме минали заедно.