Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Стампър се оттласна от масата, докато столът му се закрепи само на задните крака, сякаш се опитваше да се отдалечи от абсурдите, които чуваше.

– Божичко, Франсис, много скоро всички тези лайна ще ни се стоварят на главите, а ти искаш да бъда председател на партията? Ако на теб ти е все тая, тогава предпочитам да търся убежище в Либия например. До Великден, казваш? Ако някой оцелее след всичко това, ще си е чиста проба възкресение.

Той размаха отчаяно ръце, останал без енергия за съпротива, но Ъркарт се наведе напред настоятелно, тялото му беше напрегнато и леко сковано.

– До Великден. Именно. Което значи, че трябва да направим своя ход преди това, Тим. Да използваме медения месец, да бием опозицията, да сме една стъпка пред рецесията и да спечелим мнозинството, което ще ни е нужно да оцелеем през всичко това.

Стампър остана без дъх:

– Имаш предвид нови избори?

– До средата на март. Което ни дава точно 14 седмици, само 10 седмици, преди да съм длъжен да ги обявя, и в това време искам ти като председател на партията да задействаш изборната машина на пълни обороти. Трябва да се планират много неща, да се наберат средства, да се оклепат опонентите. И всичко това без никой да разбира какъв номер се готвим да им извъртим.

Предните крака на стола на Стампър се приземиха с трясък, докато той се мъчеше да си събере мозъка.

– И искаш аз да бъда скапаният председател.

– Не се тревожи. Това е само за 14 седмици. Ако всичко мине добре, ще можеш сам да си избереш длъжност в правителството. А ако не... Ами тогава и двамата можем да забравим за политическата си кариера.

2В буквален превод „главен камшик“ – длъжност в британската политическа система, човекът, който отговаря всички членове на партията да гласуват така, както лидерите на партията искат. Няма точен еквивалент в българската политическа система, нещо като „отговорник по партийната дисциплина“. – Б. пр.

Политикът няма приятели.

– Това наистина е отвратително – Мортима Ъркарт сбърчи ожесточено нос, докато разглеждаше стаята.

Бяха минали седем дни, откакто семейство Колингридж събраха последните си вещи от малкия апартамент над „Даунинг Стрийт“ №10, който се полагаше на министър-председателите. Сега всекидневната имаше атмосферата на тризвезден хотел. Липсваше ѝ какъвто и да било характер, той вече си беше отишъл заедно с кутиите от преместването, и това, което беше останало, бе в добро състояние, но носеше естетиката на чакалня в ж.п. гара.

– Толкова отблъскващо. Няма да стане така – повтори тя, взирайки се в тапетите, по които сякаш очакваше да види избледнели релефни фигурки на ято патици.

За момент се разсея, докато минаваше покрай дългото огледало на стената, и крадешком провери натрапчивите червеникави нюанси, които беше накарала фризьорката да сложи в косата ѝ по-рано тази седмица, когато чакаше да излязат резултатите от гласуването. Победоносни кичури, така ги беше нарекла фризьорката, но нямаше как някой да повярва, че това са естествените тонове на косата ѝ, и от няколко дни тя непрестанно си играеше с цветния баланс на дистанционното, чудейки се дали е време да смени телевизора, или фризьорския салон.

– Какви особени хора са били тук – мърмореше си тя, изтупвайки някакви въображаеми прашинки от костюма си „Шанел“.

Секретарката на мъжа ѝ от Камарата на общините я съпровождаше при огледа, забила нос в някакъв тефтер. Тя искрено харесваше семейство Колингридж; имаше по-специфично мнение за Мортима Ъркарт, чиито студени очи ѝ придаваха хищнически вид и непрестанните ѝ диети в борбата с целулита под скъпите дрехи я поставяха в състояние на несекващо недоволство поне спрямо другите жени, особено по-младите от нея.

– Разберете как можем да се отървем от всичко това и какъв е бюджетът за ново обзавеждане – изджавка г-жа Ъркарт, докато крачеше бързо по късия коридор, водещ към вътрешността на апартамента, и почукваше в укор по брадичката си.

Изграчи паникьосано, когато отвори вратата вляво и откри тясната кухня с мивка от неръждаема стомана, черно-червени синтетични плочки и без микровълнова. Мрачното настроение я беше завладяло изцяло до момента, в който започна да разглежда клаустрофобичната трапезария с атмосфера на ковчег и с изглед към едно мърляво таванско помещение точно под прозореца. Тя се върна в дневната, седна в един от фотьойлите с тапицерия на щамповани рози, големи колкото слонски крака, и заклати разочаровано глава, когато се чу почукване откъм антрето.