Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– От две години, след като се оженихме, Дейвид, имаше друг. Поредица от „други“. Ти никога не си имал нужното, за да ме задоволиш – никога не съм те обвинявала за това, наистина не съм, просто такъв ми бил късметът. Това, което горчиво презирам в теб, е, че дори не се опита. Никога не съм била толкова важна за теб, не и като жена. Никога не съм била повече от домакиня, перачка, денонощна слугиня, твой аксесоар по разни официални вечери. Някой, който да ти дава порядъчност в кралския двор. Дори децата бяха само за пред хората.

– Не е вярно – но в протеста му нямаше повече истинска страст, отколкото имаше в брака им.

Тя винаги беше знаела, че са сексуално несъвместими; за него сякаш беше предостатъчно да излива физическата си енергия в професията, а тя в началото се бе задоволила със социалния престиж, който идваше с работата му в двореца. Но не задълго. Реално не можеше да бъде сигурна кой е бащата на второто им дете, а той, ако е имал съмнения по въпроса, не си беше направил труда да спомене. Съпругът ѝ беше „изпълнил дълга си“, както сам го формулира веднъж, и с това се приключваше. Дори сега, докато го заливаше с презрение и му разкри, че всъщност е рогоносец, тя не успя да предизвика реакция. Все някъде в него трябваше да има правдив гняв, нали това диктуваше неговият прехвален рицарски код? Но той изглеждаше кух, празен отвътре. Бракът им не беше нищо повече от лабиринт, в който двамата се лутаха като лабораторни плъхове, като водеха несвързан паралелен живот и се срещаха само случайно, преди пак да се разминат. Сега тя търсеше изхода.

– Фиона, не можем ли...

– Не, Дейвид. Не можем.

Телефонът беше започнал да звъни по своя настойчив, неустоим начин, приканвайки го към неговия дълг, към задачите, на които бе посветил живота си и пред които сега се налагаше да жертва своя брак. Щеше му се да оспори с аргумента, че са имали и прекрасни мигове, но можеше да се сети само за добри, а не чак прекрасни, и то много, много отдавна. Тя винаги е била на второ място, и то много назад, не че го е правил съзнателно, но сега, когато за пръв път гледаха откровено на нещата, той не можеше да го отрече. Погледна Фиона през насълзени очи, в които имаше мъка и молба за прошка; нямаше обвинение. Но имаше страх. Бракът беше неговата котва в морето на емоциите, което го пазеше от бурните ветрове и от риска да бъде отнесен отвъд границите на приличието и благоразумието. Брачен съюз. Вършеше му работа точно защото беше форма без съдържание, както до болка познатите псалми, които му бяха набивани в главата по време на мъчителните училищни години в Ампълфорт. Бракът беше товар, но за него беше нужна тежест, баласт, нещо, което да го разсейва и да отвлича вниманието му. Себеотричане, но и самозащита. А сега веригата на котвата беше напът да се скъса.

Фиона седеше неподвижно срещу него през масата, отрупана с препечени филийки, парчета от черупки на яйца, порцелан, разхвърляни прибори, трохи – до това се свеждаше общият им живот заедно. Телефонът продължаваше да го зове. Без да каже и дума повече, той стана, за да вдигне.

Мирисът на кръв може да заслепи много хора.

Победата не е постигната, докато не си забил щика

до дръжката.

– Влез, Тим, и затвори вратата.

Ъркарт седеше в залата на кабинета, беше сам, като изключим новопристигналия. Беше заел единствения стол, който имаше подлакътници, до масата с форма на ковчег. Пред него имаше простичка папка с кожена подвързия и един телефон. Останалата част от масата беше празна.

– Не е точно лукс, а? Но започва да ми харесва – изсмя се Ъркарт.

Тим Стампър се огледа и с изненада откри, че няма други в стаята. Той беше – или поне допреди половин час, когато Ъркарт замени поста на Chief Whip 2с този на министър-председател – верният му заместник. Ролята на „камшика“ сама по себе си беше мистерия, а тази на заместника му беше невидима, но заедно двамата мъже се бяха превърнали в непредвидима сила, тъй като техният офис се грижеше да се поддържа партийната дисциплина в Парламента чрез благоразумна смесица от отборен дух, извиване на ръце и откровен рекет.

Стампър притежаваше идеалните качества за тази работа – слабо, изпито лице с остър нос и тъмни, святкащи очи, които му придаваха изражение на пор, и способност да се рови във всеки тъмен ъгъл от личния живот на своите колеги, за да разкрива техните лични и политически слабости. Той работеше с уязвимост: да криеш собствената си, докато експлоатираш чуждата. Отдавна беше протеже на Ъркарт; петнадесет години по-млад, бивш агент по недвижими имоти от Есекс, като противоположности двамата се привличаха. Ъркарт беше изтънчен, елегантен, академичен и се грижеше за външния си вид; Стампър не беше нито едно от тези неща и носеше конфекция от универсалните магазини. Но общото между тях беше може би по-важно: амбиция, арогантност, която при единия беше интелектуална, а при другия – инстинктивна, както и ясна представа какво значи властта. Тази комбинация се беше оказала зашеметяващо ефективна при планирането на пътя на Ъркарт до премиерския пост. Щеше да дойде ред и на Стампър, това беше негласното споразумение между двамата мъже. И сега той беше тук, за да прибере дължимото.