Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Още баналности, но какво друго можеше да каже?

– О, толкова се надявам да е така. Вероятно трябва да се извиня, че повдигам въпроса, но разбрах, че Министерство на околната среда ще вземе финалното решение всеки момент.

За миг на Ъркарт му се прииска да напомни на краля, че това беше в голяма степен юридически въпрос, че много месеци бяха минали и много милиони бяха изтекли в официално запитване и планиране, което сега чакаше компетентния министър да вземе соломоновско решение. Той можеше да изкоментира, че в очите на много хора намесата на краля би изглеждала като равносилна на подкупване на журито. Но не го направи.

– Ще се заема. Имате думата ми, сър.

Бледосините очи на краля неизменно гледаха надолу, което ги караше да изглеждат искрени и често печални, сякаш натоварени с някакво чувство за вина, но сега те безспорно блестяха с ентусиазъм. Той протегна ръка към другия мъж.

– Г-н Ъркарт, смятам, че с вас ще се разбираме чудесно.

Без явна подкана личният секретар на краля се появи отново пред отворената врата и с почтителен поклон Ъркарт се насочи към него. Почти беше прекрачил прага, когато чу думите зад гърба си.

– Благодаря ви още веднъж, г-н министър-председател!

Министър-председател. Ето го най-после. За пръв път го чу. Беше успял.

– И... какво каза той?

Пътуваха в колата към „Даунинг Стрийт“, когато съпругата му го извади от бляновете.

– Какво? Ами не много. Пожела ми на добър час. Говорихме за големите възможности пред нас. Разприказва се за един строителен обект близо до Уестминстърското абатство. Иска да се уверя, че ще построят нещо в стил като от времето на Тюдорите или някаква подобна глупост.

– Ще му угодиш ли?

– Мортима, ако искрените намерения можеха да строят храмове, цяла Англия щеше да бъде осеяна с неговите глупави прищевки, но вече не живеем в Тъмните векове. Работата на краля е да прави градински партита и да ни спести досадата да трябва да избираме президент, а не да ходи насам-натам и да се меси в държавните дела.

Мортима изсумтя в съгласие, докато ровеше за червило в чантата си. Тя беше от клана Къхуун, род, който водеше корените си пряко от древните крале на Шотландия. Още много отдавна им бяха отнети феодалните владения и неотчуждимите наследства, но тя никога не беше загубила чувството си за социална позиция и убеждението, че повечето модерни аристократи са натрапници – включително „настоящото кралско семейство“, както често ги наричаше. Кралската привилегия беше просто въпрос на това да се родиш или ожениш в правилното семейство, да чакаш някой да умре или от време на време да се надяваш на нечия екзекуция или убийство; спокойно можеше да бъдат Къхууните вместо Уиндзорите, би било и по-добре, защото са по-чистокръвни. Тя имаше склонност да става досадна по тази тема и Ъркарт реши да я избегне.

– Но разбира се, ще му угодя. По-добре крал със съвест, отколкото без, или поне така мисля, а и последното, което ми трябва, е да вкисна отношенията си с двореца. Така или иначе, сериозните битки са другаде и ще искам той и неговата популярност да бъдат на моя страна. Ще имам нужда от това.

Тонът му беше сериозен, а очите му – вперени в бъдещето, където виждаше предизвикателства.

– Но в крайна сметка, Мортима, аз съм министър-председателят, а той е кралят. Той трябва да прави това, което аз му кажа, а не обратното. Работата му включва церемониалност и фалшива набожност, това е. Той е монарх, а не скапан архитект.

Минаха покрай Банкетната зала в Уайтхол, забавиха ход, когато приближиха бариерите в началото на „Даунинг Стрийт“, и Ъркарт с облекчение отбеляза, че тук имаше много повече хора, отколкото пред двореца, които да махат и да го поздравяват, и това щеше да стои добре на камерите. Стори му се, че разпознава няколко млади лица, най-вероятно от щаба на партията бяха използвали прийома „тълпа под наем“. Жена му разсеяно оправи един кичур от косата му, докато неговото съзнание се обърна към предстоящите промени в кабинета, както и думите, които щеше да каже на прага и които щяха да бъдат предавани по телевизията в цял свят.

– И какво ще правиш? – настоя Мортима.

– Реално няма голямо значение – промърмори Ъркарт с ъгълчето на устата си, докато се усмихваше за камерите, когато колата зави по „Даунинг Стрийт“. – Като крал новобранец човекът е неопитен, а като конституционен монарх е безсилен. Може да кълве точно колкото едно гумено пате. Но за щастие, по този въпрос аз съм съгласен с него. Майната му на модернизма!