Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Ъркарт не беше общителен по природа още от детството си, прекарано в скитане само с едно куче и торбичка, пълна с книги, из храсталаците на семейните земи в Шотландия. Още оттогава се чувстваше най-комфортно в собствената си компания, но тя не му стигаше. Имаше нужда от другите не само за да е между тях, а и за да се съпостави с тях. Това го доведе на юг, това и финансовото отчаяние, ударило планинските райони на Шотландия. Дядо му беше починал, без да измисли как да се отърве от користните лапи на държавната хазна; баща му със своята болезнена сантименталност и сляпо следване на традициите беше съсипал наследството. Франсис беше видял как богатството и общественото положение на родителите му увяхват като попарен ябълков цвят. Той се беше измъкнал, докато все още имаше какво да се изкара от тежко ипотекираните поля и имоти, и остана глух за настойчивите молби на баща си относно семейната чест, които в пристъп на отчаяние се превърнаха в сълзи и хули, и в крайна сметка той се отрече от сина си. И в Оксфорд не му беше много по-добре. Детската му любов към книгите доведе до брилянтна академична кариера и доцентура по икономика, но този живот не му беше по мярка. С времето беше намразил намачканите униформи от рипсено кадифе и наостреното четене на морал, за които много от неговите колеги сякаш си умираха, и му беше писнало от влагата и мъглите, които идваха от река Чъруел, както и от дребнавите позьорски разговори за политика, които бяха основна тема на вечерите с по-възрастните професори. Една вечер аулата беше избухнала в масов интелектуален оргазъм, докато бичуваше един млад гост лектор, заместник финансов министър, който за малко да избяга с крясъци; за повечето от присъстващите това само потвърждаваше възгледите им относно некомпетентността на Уестминстър, но за Ъркарт това миришеше на нови възможности. И така той избяга и от плодородните поля на семейството си, и от заострените кули на мечтателите академици, за да се издигне бързо, като през цялото време отделяше усилия и внимание да поддържа репутацията си на човек на науката. Така караше другите да се чувстват по-нисши от него, а в политиката това беше половината от играта.

Чак след втората фото сесия, около осем и тридесет вечерта, телефонът се събуди. Обаждане от двореца, личният секретар. Дали би му било удобно да мине около девет часа на следващата сутрин? Да, би ми било много удобно, благодаря много. И тогава се отприщиха и другите обаждания. Колеги от Парламента, неспособни вече да контролират неспокойствието си за това дали ще им предложи нова работа на сутринта, или ще им вземе старата. Редактори на вестници, които сякаш още не бяха решили дали с умилкване, или със заплахи да си осигурят ексклузивно интервю. Загрижени бюрократи от държавните служби, които бързаха да се уверят, че нито един от административните детайли няма да бъде оставен на произвола. Президентът на рекламната агенция на партията, който беше пил и не можеше да спре словоизлиянията си. И Бен Ландлес. С него нямаше реално разговор, просто дрезгав смях от другата страна на телефонната линия и несъмнено звукът от тапа на шампанско. На Ъркарт му се беше сторило, че чува поне един женски кикот във фона. Ландлес празнуваше и имаше пълното право. Той беше най-първият и най-прекият поддръжник на Ъркарт и двамата заедно бяха изманипулирали, изцедили и изтормозили Хенри Колингридж дотолкова, че той да се пенсионира преждевременно. Ъркарт му беше длъжник неизмеримо много, а типично в негов стил медийният магнат не беше се показал като престорено свенлив и беше определил своето мерило.

Все още мислеше за Ландлес, докато ягуарът минаваше покрай дясната арка пред двореца и паркираше в централния двор. Шофьорът натисна спирачката плавно, внимателен не само заради царствената обстановка наоколо, но и поради факта, че няма как рязко да спреш четиритонния брониран ягуар, без да причиниш неудобство за пътниците и без да рискуваш да задействаш паниксистемата, която изпращаше пряк сигнал до Информационния отдел в Скотланд Ярд. Колата спря не под дорийските колони на главния вход, който се използваше от повечето посетители, а до една много по-малка врата отстрани, където, усмихнат и приветлив, стоеше личният секретар. Той отвори пъргаво вратата и даде знак на един адютант, който да отведе Мортима Ъркарт към залата за кафе и любезни разговори, докато той самият поведе Ъркарт по малко, изтънчено позлатено стълбище до една почти квадратна чакалня. Завъртяха се там около минута, обградени от маслени картини на конни състезания от викторианския период и една малка статуя на ренесансови любовници (в която скулпторът беше дал свобода на изкуството си без излишни задръжки), докато секретарят, без да си погледне часовника, обяви, че вече е време. Той пристъпи към високите двойни врати, почука лекичко три пъти и ги разтвори, приканвайки Ъркарт навътре.