Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Невероятно. Чашата ми се препълва. Това беше обаждане от „Даунинг Стрийт“. Явно новият ни министър-председател иска да говорим веднага щом се върне от двореца, така че се налага да тръгвам. Не е редно да го карам да чака.

Лицето му от разтопен восък беше изкривено в нещо като ухилена гримаса. Тя щеше да бъде център на неговото внимание само още няколко секунди; друго място и друг партньор го зовяха. Вече се намъкваше в палтото си.

– Направи този ден специален за мен. Приеми.

Тя се пресегна за чантата си, която лежеше на канапето, но той хвана ръката ѝ – нейната потъна в огромната му грубовата длан. Бяха много близо и тя усещаше топлината на тялото му, мириса му и силата на това туловище, което беше способно да я смаже на момента, ако така реши. Но в поведението му нямаше заплаха, докосването му беше изненадващо нежно. За момент тя се усети обезоръжена, почти възбудена. Носът ѝ потрепна.

– Ти отивай да оправяш счетоводните баланси на нацията. Аз ще си помисля за моите.

– Помисли внимателно, Сали, но не мисли твърде дълго.

– Ще видя какво пише в хороскопа ми. Ще държа връзка.

В този момент с пронизващ крясък чайката направи още една атака и насра прозореца, оставяйки стичащо се петно. Той изпсува.

– Казват, че е на късмет – засмя се непринудено тя.

– Късмет? – изръмжа той, докато ѝ отваряше вратата. – Кажи го на този, дето ще мие скапаните стъкла!

1Малко, бедно градче в близост до Лондон. – Б. пр.

В двореца си човек ще спи неспокойно,

ако иска да остане в него.

Не стана, както беше очаквал. Тълпата беше много по-рехава, отколкото в предишни години; наистина не повече от двадесетина човека стояха пред портите на двореца, свили вратове като костенурки под чадъри и найлонови дъждобрани – това даже не можеше да се нарече тълпа. Може би на великия британски народ вече не му пукаше кой ще става министър-председател.

Той се облегна назад в меката седалка на колата, впечатляващата му осанка се открояваше върху фината кожена изработка, а уморената му усмивка загатваше за едно почти неохотно примирение с отредения му дълг. Лицето му беше издължено, кожата – остаряла, но все още опъната под брадичката. Това, което показваше през прозореца на колата, беше като един аскетичен бюст паметник на римлянин с изтъняла пясъчно сребриста коса, внимателно пригладена назад, за да се открие максимално лицето. Беше облечен в обичайния си графитен двуредов костюм с ярка, почти контешка копринена кърпичка, която изригваше от горния джоб – предпочитание, което беше развил с времето, за да се отличава от типичните уестминстърски орди с техните банални вратовръзки като коледни чорапчета и костюми от „Маркс&Спенсър“. В интервали от няколко секунди се навеждаше надолу и криейки се зад седалката, дърпаше от цигарата, която държеше под нивото на прозореца – единствената външна проява на напрежението и вълнението, което бълбукаше отвътре. Напълни дробовете си с никотин и не помръдна така няколко секунди, усещайки как гърлото му пресъхва и в очакване сърцето му да забави своя ритъм.

Многоуважаемият Франсис Юън Ъркарт, народен представител, помаха машинално от задната седалка на новия си министерски ягуар към скупчилата се групичка зяпачи, докато влизаше във вътрешния двор на Бъкингамския дворец. Съпругата му, Мортима, бе опитала да смъкне прозорците, за да може всички телевизионни оператори да ги хванат по-добре, но беше открила, че прозорците на служебната кола са дебели повече от два сантиметра и са циментирани на мястото си. Шофьорът я увери, че само пряко попадение от минохвъргачка с бронебойни снаряди би могло да ги отвори.

Последните няколко часа бяха почти комични. След като резултатите от вота бяха обявени в шест часа предишната вечер, той побърза да се върне в къщата си на улица „Кеймбридж“ и там да почака с жена си. Какво точно да почака, и той самият не знаеше. Какво се очакваше да направи сега? Нямаше кой да му каже. Висеше до телефона, който упорито отказваше да звъни. Очакваше например поздравително обаждане от някой колега в Парламента, може би от президента на САЩ или най-малкото от леля му, но вече се усещаше предпазливостта от страна на колегите му към човек, който доскоро им е бил равен, но сега им е господар; президентът не би се обадил, преди той официално да бъде обявен за премиер, а възрастната му леля явно беше решила, че телефонът му ще дава заето с дни. В отчаянието си да споделят радостта с някого, той и Мортима се заеха да позират за снимки пред вратата на дома си и да бъбрят с журналистите, които чакаха на тротоара отпред.