Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Влез! – изкомандва отчаяно тя, спомняйки си, че входната врата дори не се заключва, бяха ѝ казали, че това е поради съображения за сигурност, но според нея беше по-скоро за улеснение на служителите, които постоянно сновяха навън-навътре с вестници и документи. – И на това му се вика дом.

Тя изстена, театрално заравяйки глава в ръцете си.

Погледът ѝ се проясни, когато се обърна да разгледа посетителя. Той беше на не повече от тридесет години, слаб и жилав, с модерна, филирана прическа.

– Г-жо Ъркарт, аз съм инспектор Робърт Инсол, „Специален отдел“ – заяви той с тежък лондонски акцент. – Отговарях за безопасността на съпруга ви по време на изборите, а сега ми повериха и вашата сигурност тук, на „Даунинг Стрийт“.

Той имаше естествен чар и усмивка, към които Мортима Ъркарт не можеше да остане безразлична, не можеше и да не се възхити на физиката му.

– Сигурна съм, че сме в добри ръце, инспекторе.

– Даваме най-доброто от себе си. Но нещата ще бъдат различни за вас сега, като сте тук – продължи той. – Има няколко неща, които трябва да ви обясня, когато имате възможност.

– Заповядайте, инспекторе, седнете и скрийте поне част от тези грозни мебели и ми кажете всичко, което трябва...

Ландлес помаха, докато тълпата аплодираше. Зяпачите нямаха представа кой седи зад потъмнените стъкла на ролс-ройса, но това беше исторически ден и те искаха да бъдат част от всичко това. Тежките метални врати, които пазеха входа към „Даунинг Стрийт“, се отвориха и полицаят на смяна поздрави с елегантно отдаване на чест. Ландлес се чувстваше добре, почувства се още по-добре, когато видя, че тротоарът отсреща беше пълен с камери и репортери.

– Работа ли ще ти предложи, Бен? – провикна се хор от гласове, когато той се измъкна от задната седалка на колата.

– Вече си имам работа – изръмжа той, гледайки собственически на всичко наоколо и наслаждавайки се на всеки момент.

Закопча сакото, което се ветрееше около хълбоците му.

– А може би благородническа титла? Място в Камарата на лордовете?

– Барон Бен от Бетнал Грийн? – месестото му лице се изкриви в скептична гримаса. – Звучи повече като пародиен мюзикъл, отколкото като заслужена чест.

Много хора се разсмяха, а Ландлес се обърна и мина през лъскавата черна врата, която водеше към антрето, но на пътя му се изпречи куриер, носещ огромен асортимент от цветя. Вътре коридорът беше обсипан с изобилие от букети и кошници с цветя, всички все още в целофан, а тепърва прииждаха още и още. Цветарските магазини в Лондон поне за няколко дни можеха спокойно да забравят за рецесията. Някакъв човек поведе Ландлес по дебелия червен килим, който стигаше до вратата на залата на кабинета в другия край на тясната сграда, и той усети, че върви припряно. Забави крачка, наслаждавайки се на усещането. Не можеше да си спомни кога за последен път е бил толкова развълнуван. Някакъв служител, пъпчив натегач, го въведе право в залата на кабинета и затвори вратата тихо зад него.

– Бен, заповядай. Влез – Ъркарт помаха за поздрав, но не се изправи. Посочи му стол от другата страна на масата.

– Голям ден, Франсис. Голям ден за всички ни.

Ландлес кимна на Стампър, който се беше облегнал на един радиатор, сериозен като войник от преторианската гвардия, и Ландлес усети, че никак не му е приятно присъствието на този трети човек в стаята. Досега, когато беше имал взимане-даване с Ъркарт, винаги бяха само двамата; все пак нямаше как да търсят публика, докато обсъждат по какъв начин да съсипят предишния глава на правителството. До този момент Ъркарт винаги беше изпълнителят, а Ландлес – силната фигура, но сега, когато погледна през масата, нямаше как да не забележи, че нещата са се променили, че ролите са разменени. Изведнъж, обхванат от безпокойство, той протегна ръка, за да поздрави Ъркарт, но това беше един непохватен жест. Наложи се Ъркарт да пусне писалката, да дръпне стола си назад, да се изправи и да се протегне само за да открие, че масата е твърде широка, и всичко, което успяха да постигнат, е да докоснат върховете на пръстите си.

– Браво, Франсис – промърмори смутено Ландлес и седна. – За мен това значи много – да ме поканиш тук още в първата си сутрин като министър-председател. Особено по този начин. Мислех, че ще трябва да се промъквам през задния двор покрай кофите за боклук, но искам да ти кажа, че се почувствах страхотно, като минах пред всички тези камери и прожектори отвън. Оценявам публичната проява на доверие, Франсис.