Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Благодаря, сър.

– Не съм чувал за нито един брак – кралски, обикновен, дори по сметка, който да не е минал през сокоизстисквачката; лесно е да решиш, че си сам в това, да забравиш, че на практика всеки, когото познаваш, е минал през същото.

Майкрофт си спомни колко много нощи бяха прекарали разделени с Фиона и си представи какво е правила тя през всяка една от тях. Наистина беше минала през много. Но на него не му пукаше дори за това. Тогава за какво му пукаше?

– Имам нужда от теб, Дейвид. Цял живот чакам да дойде този момент за мен. Не помниш ли колко нощи в университета сме седели от двете страни на бутилка порто и сме обсъждали какво ще направим, когато имаме тази възможност? Ние, Дейвид, ти и аз. Сега тази възможност е пред нас и не можем да я захвърлим.

Той направи пауза, докато един прислужник в ливрея остави две чаши билков чай на масичката до басейна.

– Ако всичко е приключило с Фиона, опитай се да го забравиш. И гледай напред с мен. Не мога да започна най-важния период от живота си, като загубя един от най-старите си и най-верни приятели. Чака ни толкова много и двама ни.

Той започна да се бърше енергично с хавлията, сякаш решен да започне още в тази минута.

– Не взимай решение веднага. Изчакай няколко месеца и ако тогава все още искаш да си починеш, ще измислим нещо. Но ми се довери, остани с мен. Всичко ще бъде наред, обещавам.

Майкрофт не беше убеден. Искаше му се да побегне, но нямаше къде или при кого да избяга. А мисълта какво би открил, ако избяга твърде далеч, го плашеше. След толкова много години той беше свободен и не знаеше дали може да се справи с тази свобода. Стоеше прав, от носа му се стичаше вода по мустака и претегляше своите съмнения срещу увереността на суверена. Не намираше посока, само чувство за дълг.

– И? Какво чувстваш, стари приятелю?

– Че ми е страшно студено, сър – той успя да се усмихне едва-едва. – Да отидем да си вземем душ.

3Също поветица (лат. Convolvulus arvensis) – многогодишно тревисто растение с фуниевидно венче, често бяло, като малка лилия. – Б. пр.

Разбира се, че имам принципи.

От време на време даже си ги спомням.

– Прави кръгчета, Франсис. И се усмихвай. Очаква се от нас да празнуваме, нали помниш.

Ъркарт последва инструкциите на жена си и започна бавно да си проправя път през претъпканата стая. Мразеше такива събития. Това трябваше да бъде парти, с което да покажат благодарност към тези, които му бяха помогнали да стигне до „Даунинг Стрийт“, но както винаги Мортима се беше намесила и го беше превърнала в още една от онези вечери, целящи да се отъркат в любимците на масите, с които тя искаше да се запознае.

– Избирателите обичат да има малко блясък – спореше тя, защото като всеки уважаващ себе си Къхуун и тя искаше да има своята версия на дворцови балове.

И така вместо малка сбирка на колеги, той бе хвърлен във водовъртеж от актриси, оперни звезди, редактори, бизнесмени и всякакви представители на хайлайфа, а му беше ясно, че само с любезничене няма как да изкара цялата вечер.

Гостите прииждаха в мрачната декемврийска нощ и се изливаха в тясната „Даунинг Стрийт“, където ги посрещаше голяма коледна елха точно пред вратата на № 10, поставена там по заръка на Мортима Ъркарт, за да може телевизионните зрители да придобият представата, че това е просто едно нормално семейство, което с нетърпение чака празника. Глитератите прекрачваха прага, без да знаят, че скрити устройства ги сканират за оръжие и експлозиви. Те подаваха своите палта в замяна за усмивка и номерче от гардероба и чакаха търпеливо на опашката, образувала се по стълбите, които водеха до Зелената зала, където семейство Ъркарт посрещаха гостите си. Докато пълзяха бавно нагоре по стълбището, чиито стени бяха покрити с портрети на предишни министър-председатели, те се стараеха да не се оглеждат прекалено много. Ако се оглеждаш прекалено много, е по-малко вероятно да оставиш впечатлението, че си бил на такива събития стотици пъти. Повечето хора нямаха много общо с политиката, някои дори не подкрепяха правителството, но ентусиазмът, с който ги посрещаше Мортима Ъркарт, нямаше как да не ги впечатли. Атмосферата ги засмукваше, караше ги да се чувстват като почетни членове на екипа. Ако властта е една конспирация, те искаха да са част от нея.

В продължение на десетина минути Ъркарт се опита да играе ролята на любезен домакин сред мелето от гости, очите му постоянно шаваха, сякаш непрестанно беше нащрек, докато беше принуден да слуша оплакванията от различни бизнесмени или полуфабрикатните социални предписания на разни телевизионни водещи. Накрая се пресегна и с благодарност хвана ръката на Тим Стампър, като го завлече към един ъгъл.