Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Ето какво трябва да направиш, Дики. До момента, в който стигнат плажовете утре сутрин, искам ти вече да си там. Да покажеш колко е загрижено правителството, да бъдеш там, намясто, за да отговаряш на въпросите на... хрътките.

С периферното си зрение видя как Стампър едва сдържа присмеха си.

– Искам утре да видя лицето ти в обедните новини. Редом с всичките мъртви тюлени.

Стампър покри уста с кърпичка, за да прикрие смеха си, но Дики кимаше съвестно.

– Имам ли вашето позволение да обявя, че правителството ще започне разследване, ако преценя, че е необходимо?

– Имаш го. Разбира се, че го имаш, скъпи мой Дики. Дай им каквото поискат, стига да не са пари.

– Ами тогава, ако ще трябва да съм там по изгрев, по-добре да тръгвам веднага. Ще ме извините ли, г-н министър-председател?

Когато министърът на околната среда се запъти важно-важно към изхода, Стампър изгуби контрол. Раменете му се затресоха от смях.

– Не се подигравай – смъмри го Ъркарт с повдигната вежда. – Тюлените са сериозен въпрос. Макар че ядат любимата ми сьомга.

И двамата избухнаха в смях точно когато двете жени от фондацията се люшнаха напред. Ъркарт предусети маневрата на тежките им бюстове и бързо се обърна на другата страна, за да открие пред себе си една млада жена, привлекателна и елегантно облечена, с големи, предизвикателни очи. Тя изглеждаше като доста по-интересен събеседник от двете възрастни богаташки съпруги. Той ѝ подаде ръка.

– Добър вечер. Аз съм Франсис Ъркарт.

– Сали Куин.

Поздравът ѝ беше хладен, по-сдържан от този на другите гости.

– Много се радвам, че успяхте да дойдете. А вашият съпруг?

– Искрено се надявам да е под някой циментов блок.

Сега той усети леко носовия акцент и разгледа дискретно, но с възхищение кройката на двуредното ѝ сако. Беше червено, с широки маншети, а единствената декорация бяха малките, но орнаментирани метални копчета, които я караха да изглежда зашеметяващо и същевременно професионално. Гарваново черната коса блестеше красиво под светлината на полилеите.

– Приятно ми е да се запознаем, г-жо... г-це Куин.

Той прихващаше силния език на тялото ѝ, нейната независимост и нямаше как да не забележи изопнатата форма на устата ѝ; нещо я беше разстроило.

– Надявам се да се забавлявате.

– Честно казано, не особено. Много се дразня, когато мъжете се опитват да ме свалят и опипват само защото съм необвързана жена.

Ето какво я беше разстроило.

– Разбирам. Кой мъж?

– Г-н министър-председател, аз съм бизнесдама. Няма да стигна далеч като издайник.

– Ами нека да позная тогава. Сигурно е някой, който е дошъл без жена си. С високо мнение за себе си. Най-вероятно политик, щом има спокойствието да си опита късмета на това място. Сигурно е някой чаровник?

– Тръпки ме побиват от такива чаровници. Мръсникът даже нямаше доблестта да каже „моля“. Мисля, че това ме вбеси най-много. Очакваше да се хвърля в ръцете му, без дори да си направи труда да попита любезно. А аз си мислех, че вие, англичаните, сте джентълмени.

– Така... Значи е тук без жена си. Със завишено самомнение. Политик. Липсват му маниери.

Ъркарт огледа стаята, избягвайки погледа на двете възрастни дами, които се дразнеха все повече.

– Може би този джентълмен с крещящия костюм на ситно райе?

Той посочи дебел мъж на средна възраст, който бършеше чело с кърпичка на точки, доста изпотен в задухата на претъпканата зала. Тя се засмя утвърдително и изненадано.

– Познавате ли го?

– Налага се. Това е новият ми министър на благоустройството.

– Явно познавате добре мъжете си, г-н Ъркарт.

– Това е основният ми политически актив.

– Тогава се надявам да познавате толкова добре и жените, много по-добре от този изрод, вашия министър... В политическия, а не в библейския смисъл – добави тя с леко предизвикателна усмивка.

– Не съм сигурен, че ви следя мисълта.

– Жените. Нали се сещате, 52 процента от електората? Тези странни създания, които могат да споделят леглата ви, но не и клубовете ви и които смятат, че вашето правителство им върши точно толкова работа и им предлага точно толкова подкрепа, колкото скъсан ластик на сутиен?

Ако беше англичанка, нейната безцеремонност би се възприела като проява на лоши обноски, но беше нормално да се проявява повече търпение с американците. Те говореха, хранеха се и се обличаха различно, дори бяха различни в леглото или поне така му бяха казвали, въпреки че Ъркарт нямаше опит от първа ръка. Може би трябваше да попита министъра на благоустройството.