Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Майкрофт пак започна да трепери. Не беше само перспективата да излезе сам на студа отвън и може би да се натъкне пак на проститутката, която го чака от засада, или пък да се върне вкъщи в празния си дом. Не беше само фактът, че за пръв път от години някой се интересува от него като човек, а не просто като приближен на краля. Не беше дори това, че го стопляше непринудената усмивка на Кени и че цяла седмица не се беше чувствал по-добре. Истината беше, че колкото и да се опитваше да се скрие от себе си или да се самоубеди в обратното, на него му се искаше да опознае Кени повече. Много, много повече.

5Улица в Уестминстър, Лондон, известна с няколкото изискани и труднодостъпни клуба. – Б. пр.

Убежденията на краля се пръкват като серия от послемисли. Той се движи по тънкото въже, опънато между конституцията и чувството си за дълг, със сляпото упорство на някоя сардина.

Двамата мъже се разхождаха около езерцето, като единият носеше дебело вълнено сако за езда и гумени ботуши, а другият зъзнеше под кашмиреното си палто и внимаваше да не се подхлъзне по мократа трева с ръчно шитите си кожени обувки. Наблизо един малък трактор беше разорал значителна част от кипрата ливада, оградена с колци и въжета, зад които двама работници наместваха фиданки и млади дръвчета в дупки в земята, които още повече загрозяваха иначе грациозния парк, вече белязан от следите от гумите на разните машинарии. Ефектът беше, че навсякъде имаше черна зимна кал, и дори ентусиазмът на краля не можеше да убеди Ъркарт, че градините на Бъкингамския дворец някога ще възвърнат предишната си слава.

Кралят беше предложил тази разходка. В началото на първата от седмичните им срещи с цел да обсъждат държавните дела той беше стиснал Ъркарт и с двете си ръце и му беше благодарил горещо за решението относно онзи парцел в Уестминстърското абатство. То бе станало ясно по-рано същата сутрин и бе посрещнато с толкова овации от страна на групите за защита на историческото наследство, колкото и оплювки от страна на светилата в сдруженията на архитектите. Но както беше заключил Ъркарт по време на заседанието на компетентната комисия в кабинета: колко гласа може да имат архитектите? Кралят явно беше останал с впечатлението, че неговата намеса е била полезна, може би решаваща, и Ъркарт нямаше намерение да го убеждава в противното. Министър-председателите са постоянно заобиколени от оплакванията на разочарованите и беше доста освежаващо да го посрещнат с искрен ентусиазъм за разнообразие.

В своя порив кралят по своя характерен спартански маниер, който често го оставяше сляп за дискомфорта на другите, настоя да покаже на Ъркарт работата си, с която имаше за цел да трансформира градините на двореца.

– Толкова много декари пустееща земя с подкастрени плетове, г-н Ъркарт, и няма къде една птичка да си свие гнездо. Искам това да стане своеобразен резерват в центъра на града, да възстановим естествения хабитат на Лондон, преди да сме го затрупали с бетон.

Ъркарт внимателно заобикаляше по-калните участъци и по-големите буци, докато кралят се въодушевяваше все повече и сочеше наоколо.

– Ето, там искам да има градина с диви цветя. Сам ще ги засадя. Не можете да си представите какво удовлетворение ми носи да мъкна кофи с пръст или да се занимавам с някое дърво.

Ъркарт прецени, че би било неуместно да спомене, че последният документиран случай, когато някой от такова потекло се е занимавал с някое дърво, е бил по времето на далечния праотец на краля, Джордж III, който в пристъп на клинична лудост скочил от каретата си в парка „Уиндзор“ и дал рицарско звание на един дъб. Също така загубил американските колонии и в крайна сметка го затворили.

– Искам в градината да има дивеч; може да се направи толкова много, а е толкова просто. Да се подбере правилното съчетание от дървета, да се остави на места тревата да порасне до естествената си височина, за да дава подслон. Вижте, ще сложа тези кутии за птици.

Той посочи към един работник, който се катереше по стълба и закачаше дървени кутии по високите стени, които опасваха градините.

Кралят ходеше приведен, със сключени като за молитва ръце, както често можеше да бъде видян да прави, когато е потънал в мисли.

– Знаете ли, това може да се направи във всеки парк или по-голяма градина в Лондон. То ще трансформира природата в града ни, в градовете в цялата страна. В миналото пропиляхме толкова много възможности... – той се обърна към Ъркарт. – Нека ви споделя една идея. Бих искал да превърнем седмичните ни срещи във възможност да обсъждаме какво може да направи правителството, за да промотира тези въпроси. И с какво мога аз да помогна.