Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Думи на истински политик.

Ъркарт не беше сигурен дали това е комплимент, или укор.

– Ние също имаме своите принципи.

– Както и аз. Може да ме заглушите, г-н министър-председател, това е ваше право. Но няма да ме накарате да се откажа от принципите си.

– Всеки човек, дори монархът, има право на своите принципи.

Усмивката на краля беше тънка.

– Звучи като интересна добавка към конституцията. Чакам с нетърпение да обсъдим тази концепция.

Аудиенцията беше приключила.

Ъркарт седна на задната седалка на бронирания ягуар, след като напразно се опита да остърже калта от обувките си. Спомни си, че Джордж III, след като приключил с дървото, направил коня си генерал. Съзнанието му се изпълни с картини как в провинцията пак се появяват хомотът и плугът, а улиците в градовете са обсипани с конски фъшкии. С кралски указ. Краката му бяха замръзнали, струваше му се, че е настинал, неговият министър на околната среда се беше оказал пълен дръвник и оставаха по-малко от девет седмици до изборите, които искаше да обяви. Не можеше да си позволи никакви рискове, нямаше никакво време за гафове. Не можеше да става и дума за дебат на тема „Две нации“, в който правителството неминуемо щеше да е потърпевшият. Беше невъзможно; не можеше да поеме този риск. Кралят трябваше да бъде спрян.

6Св. Венцеслав – (907–935) крал и покровител на Бохемия, убит в заговор от по-големия си брат и по-късно обявен за мъченик. За него е написана коледна песен (1853), в която се пее за героичната му доброта. – Б. пр.

7В конституционните монархии това е тази част от държавния бюджет, която се предоставя на личното разпореждане на монарха за неговите нужди. – Б. пр.

Политическите принципи са като жените в един харем.

Трябва да ги обличаш, трябва редовно да ги показваш и трябва от време на време да отделяш на една от тях специално внимание. Но никога не бива да харчиш време и пари по тях, иначе ще започнат да те обсебват.

Таксито дойде да я вземе със седем минути закъснение, което я вбеси. Тя реши, че няма да допусне това да се случи пак; беше третият случай тази седмица. Сали Куин не искаше да влезе в категорията на един друг тип жени, които по навик закъсняват за срещи с клиенти, заголват крак и се смеят престорено, като считат това за извинение. Тя нямаше нищо против да показва краката си, но не и като извинение, затова се стремеше винаги да пристига пет минути по-рано, за да е напълно подготвена и да държи юздите. Ранното пиле винаги постига своето. Щеше да уволни таксиметровата компания и това щеше да бъде първото нещо, което щеше да направи на следващата сутрин.

Тя затвори след себе си. Къщата беше с голяма тераса, в много модерна част на Излингтън, с малки стаи и поносими режийни разходи. Домът ѝ представляваше всичко, което бе успяла да спаси от разрухата, останала след нея в Бостън, но в очите на банката той беше добър залог срещу заеми за бизнеса ѝ и в този момент това беше по-важно за нея, отколкото да търси място за провеждане на мащабни алкохолни гуляи, както правеха повечето ѝ по-големи конкуренти. Имаше две спални, като едната беше детска. Това беше първата стая, която изтърбуши; не можеше да понесе гледката на мечета, подскачащи по тапетите, и спомените, които това предизвикваше. Сега стаята беше пълна с еднотипни шкафове с папки, рафтове с купчини принтирани листове, а не бебешка пудра и мехлеми. Не мислеше за бебето си твърде често, не можеше да си го позволи. Вината не беше нейна, всъщност изобщо не съществуваше вина, но това не пречеше тя да я залива на вълни. Беше седяла и гледала как малката ръчичка стиска кутрето ѝ, единствената част от тялото ѝ, която беше достатъчно малка, за да се побере в шепата му, очите му затворени, борейки се за всеки дъх, омотан в пластмасови тръби и обграден от бездушна болнична апаратура. Беше седяла и седяла, гледала и гледала, докато битката постепенно бе загубена, силите и съзнанието си бяха отишли от малкото вързопче пред нея и се бяха стопили в нищото. Не беше нейна вината, всички така казваха. Всички, разбира се, с изключение на онзи плужек, мъжа ѝ.

– „Даунинг Стрийт“, а? – изкоментира таксиметровият шофьор, без да обръща особено внимание на острата забележка за закъснението си. – Там ли работиш, а?

Изглежда, се поуспокои, като разбра, че и тя е от простолюдието, и започна да нарежда оплаквания и наблюдения относно господарите политици. Не че беше против правителството, защото то и без това нямаше много общо с ежедневието му, понеже той взимаше пари в брой и на практика не плащаше данъци.