Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– О, циганко, кажи ми защо не чувам подобни неща от другите в твоя бранш?

– Първо, защото повечето социолози се вълнуват какво мислят хората в този конкретен момент. Това, за което говорим, е как да придвижим мненията от мястото, където са, към мястото, където искаме да бъдат в даден момент в бъдещето. Това се нарича политическо лидерство и е рядко срещано качество.

Той знаеше, че го ласкаят, и това му харесваше.

– И второ?

Тя отпи от чашата, прехвърли крак върху крак и свали очилата си, разтърсвайки тъмната си коса.

– Защото съм по-добра от останалите.

Той се усмихна в отговор. Харесваше му да говори с нея и като с професионалист, и като с жена. „Даунинг Стрийт“ можеше да бъде много самотно място. Имаше кабинет, пълен с министри, които се очакваше да бъдат експерти, и беше тяхна работа да взимат повечето решения, а на него му оставаше да дърпа конците и да опира пешкира, ако някой сгафи. Много малко правителствени документи стигаха до него, освен ако сам не ги поиска. Беше защитен от света навън чрез опитен, професионален екип, цяла тайфа охранители, бронирани прозорци и тежки железни врати. А Мортима все я нямаше покрай тези проклети вечерни уроци... Имаше нужда да сподели с някого, да се довери на някого, да събере мислите си и да ги подреди. Имаше нужда от човек, който има самочувствие, който не дължи работата си на него и който изглежда добре. И която вярва, че е по-добра от другите.

– И аз подозирам, че си.

Очите им се наслаждаваха на момента.

– Значи смяташ, че ще има война, Франсис? За „единна нация“? С опозицията?

Той се облегна назад, загледан пред себе си, сякаш се опитваше да надникне в бъдещето. Това не беше просто академична обмяна на идеи, не беше интелектуалната мастурбация на няколко цинични старчета, седнали около масата. Усещаше с ноздрите си ужасната смрад на реалността. Когато отговори, думите му бяха отмерени, премислени.

– Не само с опозицията. Може би дори с краля – ако го оставя да си изнесе речта.

Стана му приятно, че не забеляза и помен от тревога в очите ѝ, а само силен интерес.

– Война с краля?

– Не, не... Не и ако мога да го избегна. Не бих искал да влизам в конфронтация с двореца, наистина е така. Водя битки с достатъчно хора, без да се налага да прибавям към тях и кралското семейство заедно с всеки роялист с промит мозък в страната. Но... – той направи пауза. – Теоретично. Ако се стигне дотам. Ще ми трябват много твоите способности, Сали.

Тя беше свила устни, думите ѝ бяха не по-малко решителни.

– Ако това е, което искаш, просто помни – само трябва да кажеш „моля“. И ще ти помогна с каквото мога.

Ноздрите ѝ се бяха разширили по един почти животински начин, който се стори на Ъркарт изключително чувствен. Те се гледаха мълчаливо за един дълъг момент, внимавайки да не кажат нещо, което да развали магията на неизказаното, в която и двамата се бяха потопили. Само веднъж – не, два пъти – той беше съчетавал преподавателската работа със секса. Ако някой беше разбрал, щяха да го изхвърлят със скандал, но точно рискът го правеше най-добрия секс в живота му не само заради гъвкавите тела на студентките му, а и защото така бе излязъл от баналността и жалката дребнавост на университетската среда. Той беше различен, по-добър, винаги го беше знаел, но най-ясно го беше усетил, качен на класическия кожен диван в университетския си кабинет с гледка към парковете.

Сексът му помогна да се издигне и над спомена за своя много по-голям брат, Алистър, който бе загинал, бранейки някакво парче земя във Франция по време на Втората световна война. Франсис бе живял в сянката на мъртвия си брат. Не беше достатъчно да осъществи само собствения си потенциал, но в очите на жалеещата си майка трябваше да осъществи и този на загубения първороден син, в когото времето и мъката бяха въплътили почти митични способности. Когато Франсис изкарваше отлични оценки, майка му напомняше, че Алистър е бил капитан на училищния отбор. Когато Франсис стана един от най-уважаваните професори за възрастта си, в очите на майка му Алистър щеше вече да е най-уважаваният. Като малко момче той се катереше в леглото при майка си, търсейки ласка и топлина, но всичко, което намираше, бяха тихите сълзи, които се стичаха по бузите ѝ. Помнеше само как се е чувствал отхвърлен, незаслужаващ любов. Години след това така и не успя да изхвърли от съзнанието си образа на майката, която го гледа с терзание и неразбиране, и той го преследваше във всяка спалня, в която влизаше. Като тийнейджър никога не беше водил момиче в леглото си, това само би му напомнило, че за майка си винаги ще остане вторият син и второ качество син. Имаше момичета, разбира се, но никога в легло – на пода, в палатка, прави на стената в една изоставена къща. И в крайна сметка на кожения диван, в кабинета за консултации. Както в случая.