Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Много ми се пикае. Идвам направо от обяд, голямо бързане падна.

Нямаше нужда Ландлес да поглежда часовника си, за да знае, че вече минава пет и половина. На това му се вика обяд. Усещаше киселия дъх на изпито вино. Принцесата беше известна с безцеремонното си държание, което стопяваше дистанцията с хората според тези, които я защитаваха, или показваше природната ѝ недодяланост и липса на стил според онези, които я ненавиждаха – доста повече на брой. Тя се беше омъжила за член на кралското семейство, нямаше нищо забележително в потеклото ѝ, в което имаше повече секретари, отколкото аристократи – един факт, който по-недобронамерената преса не спираше да напомня на читателите си. И все пак тя вършеше работата си, позволяваше името ѝ да се ползва за най-различни благотворителни инициативи, отваряше нови крила в болници, от време на време режеше някоя лента, даваше материал за клюкарските колонки и дари нацията с дъщеря и двама синове, по-големият от които би могъл да наследи трона, ако десетина други роднини, по-напред в списъка, изведнъж се споминат. „Една катастрофа, която чака да стане катастрофа“, както го беше описал вестник „Дейли Мейл“ по един не много елегантен начин, след като принцесата била дочута по време на една вечеря да изказва мнение, че синът ѝ би станал отличен монарх.

Тя погледна Ландлес въпросително. По ъгълчетата на сиво-зелените ѝ очи имаше малки, чупливи гънки, които изпъкваха повече, когато се намръщи, а кожата под брадичката ѝ започваше да губи своята еластичност, както се случваше на жените на нейната възраст, но тя все още пазеше голяма част от красотата и чара, заради които принцът се ожени за нея преди толкова много години, пренебрегвайки съветите на най-близките си приятели.

– Нали не си дошъл тук, за да пишеш някакви скандални глупости за мен? – поиска да знае тя, без много да увърта.

– Има достатъчно журналисти, които хвърлят кал и се възползват от семейството Ви. Няма нужда и аз да се включвам.

Тя кимна утвърдително, периферията на шапката ѝ се поклащаше пред лицето ѝ.

– Един от рисковете на професията. Но какво да се прави? Няма как да заключиш вкъщи цяло едно семейство, дори кралското, не и в наши дни. Трябва да ни се позволи известна свобода както на останалите хора.

Това беше вечният рефрен на нейното оправдание и негодувание: позволете ни да бъдем обикновено семейство. Но желанието да бъде обикновена не ѝ пречеше да флиртува с папараците, да ги влачи след себе си зад кулисите на кралския живот, за да пишат възторжени хвалебствия, или да я виждат как яде в най-модните лондонски ресторанти, за да се увери, че ще получи повече внимание в клюкарските колонки от другите членове на семейството, включително от съпруга си. С всяка изминала година усърдието ѝ да не излезе от светлината на прожекторите ставаше все по-очевидно. Това е част от модерната монархия, спореше тя, да не се изолираш, да участваш в ежедневието на хората. Това беше аргумент, взет назаем от краля, преди да стъпи на престола, но тя така и не разбра какво точно значи това. Той търсеше конкретна, но конституционна роля за наследника, докато тя търсеше някаква форма за лично удовлетворение и забавление, които да заместят липсата до голяма степен на истински семеен живот.

Двамата кимаха почтително, докато течеше молитвата, преди да продължат разговора си по време на четенето на урока от Исая: „Че ни се роди младенец, даден ни бе син да носи на рамо символа на царството; и той ще се казва...“.

– Точно за това исках да говоря с теб – за журналистите, които хвърлят кал.

Тя се наведе към него и той се опита да премести туловището си в тесния стол, но битката беше неравна.

– Върти се една история, която се страхувам, че може да Ви навреди.

– Да не би пак да са почнали да броят празните бутилки ликьор в килера ми?

– Говори се, че получавате дизайнерски дрехи за хиляди паундове от водещи модни къщи, а някак си забравяте да ги платите.

– А, това ли! Тези глупости се носят от години. Вижте, аз съм най-добрата реклама за тези дизайнери. Защо иначе биха продължили да ми изпращат дрехи. Те получават толкова много безплатен пиар, че трябва аз да им искам пари.

– И с чудни дарове идваха те край люлката на святото дете – изпя хорът.

– Това не е всичко, мадам. Историята продължава, че тези дрехи, които са били... дарени, да кажем... че Вие ги продавате срещу кеш на Вашите приятели.

Тя замълча виновно, преди да отговори с голямо раздразнение.