Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Щеше му се Фиона да може да го види сега и се надяваше тя да бъде наранена, дори отвратена; все едно се беше изсрал върху брака им и върху всичко, което Фиона представляваше. Но по-вероятно беше на нея да не ѝ пука. В последните няколко дни бе преживял повече страст, отколкото през целия си брак, може би достатъчно за цял живот, макар че се надяваше да има още. Много още.

Реалността го чакаше отвън и той знаеше, че скоро ще трябва да се върне към нея. Да изостави чудото Кени може би завинаги. Не хранеше илюзии относно новия си партньор – той имаше любовници във всеки град, до който летеше, и не се притесняваше да се хвали с това. Когато премина адреналинът от посвещението, Майкрофт започна да се съмнява, че би имал физическата издръжливост да задържи един мъж с двадесет години по-млад от него, с кадифена кожа и с език, който беше както неуморим, така и неутолим, но щеше да му е приятно да опита. Преди да се върне в реалността...

Беше ли възможно един непоправим стюард със задръжките на улично куче в Калкута да присъства паралелно с отговорностите в другия му живот? Щеше му се да е така, но знаеше, че други хора няма да му го позволят, не и ако го открият тук сред суматохата от плюшени мечета, бельо и мръсни хавлии. Биха казали, че е подвел краля. Но ако избяга сега, нямаше ли да подведе себе си и нямаше ли това да бъде много по-лошо?

Беше много объркан, но беше щастлив, не помнеше някога да е бил по-въодушевен, и можеше да остане такъв, стига да не излиза изпод юргана и да не отваря входната врата. Кени започна да се разбужда, раздвижи се, разкри внимателно поддържания си тен от наболата брадичка чак до белите бузи на задника си, до линията, където е стигал ластикът на тесните му боксерки. Майната му, нека Кени да реши. Майкрофт се наведе, прокара устни по врата на Кени, после бавно се спусна по гръбначния стълб надолу.

Докато чакаше, Бенджамин Ландлес се взираше в извития таван, осветен от шест огромни полилея, на който италиански херувими с издути бузи се гонеха сред множество облаци, позлатени звезди и впечатляващи хоросанови завъртулки. Не беше ходил на литургия от тридесет години и никога не беше стъпвал в Сейнт Мартин, но както често си казваше, животът е пълен с нови преживявания. Или поне с нови жертви.

Носеше ѝ се репутация, че закъснява за всичко, освен за ядене, и тази вечер не беше изключение. Пътят ѝ дотук беше не повече от пет километра, от двореца Кенсингтън до изящната църква на площад „Трафалгар“ от времето на Хановерската династия, но най-вероятно тя щеше да си измисли някое тъпо извинение, като например че е заседнала в трафик. А може би като принцеса вече не си правеше труда да дава извинения.

Ландлес не познаваше добре Нейно Кралско Височество – принцеса Шарлът. Бяха се срещали само два пъти на приеми, а той искаше да се срещнат в по-неформална обстановка. Не приемаше забавяне или оправдания най-вече от този мухльо с продънен джоб, син на благородник, на когото плащаше по 20 хиляди паунда на година за „консултантски услуги“ – което значеше да му урежда обяди и срещи с когото му каже. Но този път дори Ландлес трябваше да направи компромис; коледният график на принцесата беше толкова натоварен, докато се подготвяше за празничните забавления и австрийските писти, че на него му се налагаше да се задоволи с това да я види в общата ложа по време на литургията и дори това му костваше едно солидно дарение за любимата фондация на принцесата. Но пък неговите дарения идваха от един частен тръст, който счетоводителите му бяха направили, за да му пестят данъци, а той беше открил, че с правилните дарения може да си спечели ако не уважение, то поне покани за приеми. А това си заслужаваше парите, особено за едно момче от Бетнал Грийн.

Тя най-после пристигна; органистът захвана първите акорди от „Месия“ на Хендел и процесията от църковни служители, хористи и помощници се изви по пътечката между редовете. Докато един по един заемаха местата си, в кралската ложа над главите им Ландлес кимна уважително, а тя се усмихна под широкополата шапка и службата започна. Местата им бяха наистина отлични, на нивото на балкона и под изтънчено резбования навес на амвона от осемнадесети век, което им даваше добра гледка към хора, но ги държеше на дистанция от по-голямата част от сборището, което се състоеше основно от туристи или такива, търсещи спасение от студа навън. Когато хорът започна своята интерпретация на Първа част, тя се наведе към него и прошепна: