Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Обаче виж на какво приличат улиците, моето момиче. Коледа е другата седмица, а нищо не се случва. Магазините са празни, никой не взима такси, а като вземе, гледа да ти отреже от бакшиша. Не знам как я мислят твоите приятелчета от „Даунинг Стрийт“, но им кажи от мен да знаят, че трудни времена се задават. Старият Франсис Ъркарт да вземе да се стяга, щото и той ще последва онзи, какъв беше... ъъъ, Колингридж.

Нямаше и месец, откакто вече не беше министър-председател, и споменът за него започваше безжалостно да се изхлузва от съзнанието.

Тя не обърна внимание на дрънканиците му, докато се лашкаха по мрачните, мокри улици на Ковън Гардън, през кръстовището със седемте улици, което беше символ на най-бедняшките квартали от Дикенсовия Лондон, пълни с разбойници и тифозни, и който сега беше центърът на театрите в Лондон. Минаха покрай сградата на един от тях, която се издигаше мрачна и празна; беше отпаднало представление по това време на годината, когато би следвало да има най-много публика. Като сламени къщи в бурята, спомни си тя предупрежденията на Ландлес, а може би просто големи купи сено.

Таксито я остави в началото на „Даунинг Стрийт“ и въпреки недвусмислените намеци, тя отказа да остави бакшиш. Полицаят пред портата от ковано желязо каза нещо в радиостанцията, затъкната под дъждобрана, тя пропука в отговор и той пусна Сали да мине. На стотина метра се издигаше черната врата, която се отвори, преди тя да е изкачила стъпалото. Подписа се в книгата за посетители във фоайето, което беше празно с изключение на няколкото полицаи. Нямаше нищо общо с шумотевицата на вечерта, в която се беше запознала с Ъркарт. Изглежда, коледните празници бяха започнали отрано.

Само за три минути мина през поне толкова служители, като всеки си придаваше все по-важен вид от предишния, докато я водеха по стълби и коридори, покрай витрини, пълни с порцеланови произведения на изкуството, и накрая я въведоха в един вътрешен кабинет и затвориха вратата след нея. Бяха сами.

– Г-це Куин. Толкова мило от ваша страна, че дойдохте.

Франсис Ъркарт загаси цигарата и подаде ръка, после я поведе към удобните кожени столове, сложени в ъгъла на кабинета му на първия етаж. Стаята беше тъмна, опасана с книги, типична мъжка атмосфера, без полилей на тавана, а единствената светлина идваше от една лампа на бюрото и две покрай стените. Напомняше безвремието и задимената атмосфера на един джентълменски клуб на „Пал Мал“, който беше посетила в една вечер, отворена за дамите.

Докато ѝ предлагаше питие, тя го изучаваше внимателно. Изразени скули, хлътнали слепоочия, уморени, но непокорни очи, които сякаш никога не си почиваха. Беше с тридесет години по-възрастен от нея. Защо я беше довел тук? От какви проучвания се интересуваше всъщност? Докато той се занимаваше с двете чаши уиски, тя забеляза, че има меки ръце, перфектно оформени, с тънки пръсти и безупречен маникюр. Толкова различни от ръцете на бившия ѝ съпруг. Тя не можеше да си представи тези ръце, свити в юмруци, търсещи лицето ѝ и блъскайки корема ѝ, докато предизвикат преждевременно раждане, финалната сцена от брачната им лудост. По дяволите всички мъже!

Спомените все още я разсейваха, докато пое тежката кристалната чаша и отпи от уискито. Задави се.

– Имате ли лед и газирана вода?

– Това е малцово уиски. Много е добро – запротестира той.

– А аз съм добро момиче. При това необвързано. Майка ми винаги ми е казвала да не го пия чисто.

Той сякаш се развесели от нейната прямота.

– Разбира се. Но бих ви помолил да потърпите само още малко. Това наистина е много специално уиски, дестилирано близо до родното ми място в Шотландските планини, и ще бъде съсипано, ако му сложите нещо друго освен малко вода. Пробвайте няколко глътки дали ще свикнете с вкуса и ако не, тогава ще ви дам всички газирани води и ледчета, които намеря.

Тя отпи отново, този път не изгори гърлото ѝ толкова много. Кимна.

– Научих нещо полезно тази вечер.

– Едно от многото преимущества на възрастта е, че съм научил много за мъжете и за уискито. За жените обаче явно все още не знам много. Според вас.

– Донесох няколко статистики... – тя се протегна към чантата.

– Преди да ги разгледаме, искам да поговорим по една друга тема.

Той се облегна в стола със замислен вид, стискайки чашата в две ръце като професор, който изпитва един от възпитаниците си.

– Кажете ми докъде се простира уважението ви към кралското семейство?