Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Махай се! За бога... махай се!

Тогава се паникьоса още повече, осъзнавайки, че някой може да го види как дава пари на проститутка, обърна се и побягна. Тя тръгна след него, като го викаше, надявайки се да измисли още някой трик, с който да изкара още един петак, не ѝ се случваше често да ги раздават ей така за нищо. Той търча петдесетина метра, преди да осъзнае, че се държи като пълен глупак и се излага по улиците, видя вратата на един клуб и се втурна вътре, мъчейки се да успокои дишането и стомаха си.

Не обърна внимание на злобния поглед на човека от гардероба, който взе палтото му, и се насочи право към бара, където си поръча голямо уиски. Отне му време да си върне самообладанието достатъчно, за да събере смелост да се огледа наоколо, рискувайки да срещне нечий поглед. Клубът не беше нещо особено, преправена стара кръчма с черни стени, множество огледала и диско светлини. В единия край имаше повдигната платформа за танцуващите, но нито светлините, нито плейлистата бяха пуснати. Все още беше рано, имаше не повече от шепа посетители, които бяха забили разсеяни погледи в големите телевизори, на екраните вървеше филм с Марлон Брандо, а звукът беше спрян, за да не пречи на изтърканите коледни мелодии, с които персоналът на заведението се забавляваше. По стените имаше големи снимки на Брандо с кожени дрехи като моторист от един от по-ранните му филми, заедно с плакати на Елвис, Джак Никълсън, както и няколко по-нови кинозвезди, които той не разпознаваше. Атмосферата беше странна, различна, в тотална противоположност с джентълменските клубове на „Пал Мал“ 5, с които Майкрофт беше свикнал. Нямаше столове; това беше дупка, в която хората идват да се наливат, да танцуват и да обикалят, а не да седят цяла вечер, приведени над малка бира. Харесваше му.

– Как влетя само – до него стоеше мъж на тридесетина години, добре изглеждащ, от Бирмингам, ако се съди по акцента му. – Имаш ли нещо против да седна до теб?

Майкрофт сви рамене. Все още беше замаян от преживяното и му липсваше самоувереност да отпрати този приятелски глас, а и се притесняваше да не бъде груб. Непознатият беше облечен небрежно, но много елегантно, изтърканите му дънки бяха безупречно изгладени, както и бялата му риза с внимателно и равно навити ръкави. Очевидно беше в добра форма, мускулите му се очертаваха.

– Изглеждаше като да бягаш от нещо.

Уискито сгряваше Майкрофт, имаше нужда да се отпусне малко. Засмя се.

– Всъщност крия се от една жена. Сваляше ме!

Двамата се разсмяха и Майкрофт забеляза, че непознатият го оглежда внимателно. Нямаше нищо против; очите бяха топли, загрижени, заинтересовани. И интересни. Златистокафяви.

– Обикновено е обратното. Жените бягат от мен – продължи той.

– Звучиш като някакъв сваляч.

– Не, нямах това предвид... – Майкрофт прехапа устна, изведнъж усещайки колко е унизително да бъде сам на Коледа. – Жена ми ме напусна. След двадесет и три години брак.

– Съжалявам.

– Защо да съжаляваш? Не я познаваш, нито пък мен... – пак го заля объркване. – Извинявам се. Много невъзпитано от моя страна.

– Не се притеснявай. Може да крещиш, ако ще ти стане по-леко. Аз нямам нищо против.

– Благодаря. Може и така да направя – той протегна ръка. – Дейвид.

– Кени. Просто помни, Дейвид – не си сам. Повярвай ми, има хиляди хора като теб. Сами на Коледа, а не е нужно да е така. Една врата се затваря, а друга се отваря. Гледай на това като на ново начало.

– Още един човек ми каза нещо такова.

– Значи трябва да е вярно.

Той беше с широка, непринудена усмивка, в която имаше много живот, пиеше направо от бутилката екзотична мексиканска бира с плуващо в нея резенче зелен лимон. Майкрофт се загледа в чашата уиски пред себе си и се зачуди дали да не опита нещо ново, но реши, че вероятно е твърде стар, за да променя навиците си. Помъчи се да си спомни кога за последно е опитвал нещо ново или е срещал нов човек извън работа.

– Ти с какво се занимаваш, Кени?

– Стюард съм. Летя с флага – „Бритиш Аъруейз“. А ти?

– Държавен служител.

– Звучи скучно. Но пък и моята работа не е кой знае колко бляскава. Писва ти да се занимаваш с примадони в първа класа. Пътуваш ли често?

Майкрофт беше напът да отговори, когато пискливите тонове на „Джингъл белс“ бяха заменени от тежкия звук на някакво танцувално парче. Вечерта започваше. Наложи му се да се навежда към Кени, за да чува какво говори, и за да бъде чуван. Кени миришеше на чисто, беше прясно избръснат и леко се долавяше афтършейв. Той викаше в ухото на Майкрофт и му предлагаше да отидат да хапнат някъде, далеч от врявата.