Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Наумил ли си нещо, Франсис?

– Точно си мислех как Хенри сигурно изпитва огромно облекчение, че не му се налага повече да се занимава с такива работи. Заслужава ли си наистина?

– А властолюбието е излято от по-корав метал.

– За бога, ако ще цитираш Шекспир, поне цитирай точно. И бих предпочел да пробваш с друга пиеса, а не с „Юлий Цезар“ 4. Ако си спомняш, му бяха видели сметката още преди антракта.

– Пада ми се порицанието. Занапред в твое присъствие ще цитирам само „Макбет“.

Ъркарт се засмя мрачно на черния хумор, щеше му се да може да прекара остатъка от вечерта в словесен спаринг със Стампър, докато заговорничат за следващите избори. За по-малко от седмица проучванията вече ги поставяха с три пункта напред, гласоподавателите явно реагираха положително на новите лица, на подновения хъс в Уайтхол и на хвърлените зад борда по-неприятни личности от старото правителство.

– Харесва им спалното бельо за медения месец – беше докладвал Стампър. – Чистичко, изгладено и с точно толкова следи от кръв, че да личи, че си изпълняваш задълженията.

Стампър си имаше собствено чувство за хумор.

Сред всичкия шум се чуваше как Мортима се смее в другия край на стаята. Беше потънала в разговор с един италиански тенор, една от по-компетентните и безспорно по-модерни оперни звезди, които бяха пристигнали в Лондон през последните години. Тя се опитваше да го убеди чрез смесица от ласкателства и женски чар да изпее нещо по-късно. Мортима наближаваше петдесетте, но беше добре запазена и добре поддържана, така че италианецът вече беше напът да склони. Тя се завтече да проверява дали има пиано на „Даунинг Стрийт“.

– А, Дики – извика Ъркарт с престорена радост и протегна ръка към един дребен мъж с несъразмерно голяма глава и сериозни очи, който се провираше с ожесточение през тълпата към него.

Дики беше новият министър на околната среда, най-младият член на новия кабинет, маратонец, ентусиаст и досадник, който беше приел много сериозно заръките на Ъркарт да бъде истински защитник на зелената политика на новото правителство. Неговото назначение беше прието добре от почти всички с изключение на най-войнстващите интересчии, но в момента не изглеждаше много доволен. Челото му бе осеяно с капчици пот; нещо го тревожеше.

– Точно теб търсех, Дики – каза Ъркарт, преди другият да има възможност да сподели мъката си. – Какво се случва с този парцел на улица „Виктория“? Успя ли вече да провериш? Нали няма да го зациментирате?

– Божичко, не, разбира се, г-н министър-председател. Внимателно проучих възможностите и смятам, че ще е най-добре да отхвърлим по-екстравагантните предложения и да изберем нещо по-традиционно. Не ми харесват тези стоманени постройки с тъмни стъкла и климатици над всеки прозорец.

– А ще предлага ли най-модерната офис среда? – намеси се Стампър.

– Ще е в тон с характера на Уестминстър – продължи Дики с леко притеснение.

– Не беше това въпросът ми – отговори председателят на партията.

– Групите за защита на историческото наследство ще нададат вой до небесата, ако направим така, че Уестминстър да изглежда като центъра на Чикаго – опита да се защити Дики.

– Разбирам. Планираме спрямо натиска на лобитата – усмихна се цинично Стампър.

Министърът на околната среда изглеждаше шашардисан от неочакваната атака, но Ъркарт бързо се намеси, за да го спаси.

– Не обръщай внимание на Стампър, Дики. Само от седмица е в щаба на партията и вече свикна да поздравява лобистите с коляно в чатала.

Усмихна се, това му се стори много по-забавно, отколкото лекцията, която очакваше да му изнесат двете възедри жени от една благотворителна фондация, които чакаха зад Дики своя ред да му се нахвърлят. Той придърпа Дики по-близо като щит.

– И какво друго те мъчи?

– Става въпрос за някакъв мистериозен вирус, който убива тюлените по брега на Северно море. Учените глави бяха решили, че е изчезнал, но току-що чух доклад, че морето е изхвърлило трупове на тюлени навсякъде по крайбрежието около Норфолк. Вирусът се е завърнал. До утре сутринта там ще е пълно с камери, хрътките ще плъзнат по плажовете и новините ще се напълнят със снимки на умиращи тюлени.

Ъркарт смръщи лице в гримаса. „Хрътки!“ – не беше чувал този термин за журналистите от години. Дики беше изключително сериозен човек без грам чувство за хумор и точно затова беше много подходящ да се занимава с природозащитници. Можеха да се отегчават един друг с месеци, придавайки си важност. Само дано да успее да им затвори устите поне до края на март...