Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Стълкновението пред входната врата на „Чапъл Стрийт“ беше ужасно и минаха няколко минути преди прессекретарите на Макилин да подготвят и организират камерите. Трябваше да се получи както трябва; все пак щеше да се излъчва на живо по един от сутрешните блокове.

– Добро утро, дами и господа – започна той, докато на заден план жена му се навърташе свенливо около него. – Много ми е приятно да видя всички ви тук. Предполагам, че сте станали рано, за да разберете повече за предстоящото ни изявление относно транспортната политика.

– Не, освен ако не става дума за премахването на кралските влакове.

– Ни най-малко.

– Г-н Макилин, смятате ли, че кралят е в правото си да предприеме подобно турне при неговия статут?

Въпросът идваше от млад мъж, рус, агресивен, който замахна с микрофона към него, все едно беше някакво оръжие. Което, разбира се, си беше.

– Кралят няма избор относно своя статут. Разбира се, че има правото да види със собствените си очи как живеят непривилегированите. Вярвам, че това, което прави, е достойно за адмирации и аз го аплодирам.

– Но от „Даунинг Стрийт“ са много разстроени; казват, че тези дела трябва да бъдат оставени на политиците – намеси се друг глас.

– Кога за последно г-н Ъркарт е посещавал тези места, може ли някой да ми каже? Само защото няма нервите – с шотландския му акцент думата прозвуча като военен барабан – да се изправи лице в лице с жертвите на политиките си, това не значи, че всички останали също трябва да бягат.

– Нямате никакви критики към турнето на краля в нито едно отношение, така ли?

Макилин направи пауза. Нека лешоядите да почакат, да се мъчат да отгатнат, да се притеснят. Повдигна брадичка, за да изглежда по държавнически и за да се поизпъне увисналата кожа, както беше репетирал пред огледалото хиляди пъти.

– Напълно се идентифицирам с това, което прави кралят. Винаги съм бил твърд поддръжник на кралското семейство и смятам, че трябва да сме благодарни на съдбата си, че имаме крал като него, който е толкова активен и загрижен.

– Значи сте сто процента зад него?

Думите му бяха бавни, отчетливи, сериозни:

– Сто процента.

– Ще повдигнете ли въпроса в Камарата?

– О, не. Не мога. Правилникът на Камарата на общините много ясно забранява всякакви дискусии относно монарха, но дори и правилата да позволяваха, пак не бих го направил. Моето твърдо убеждение е, че кралското семейство не бива да бъде използвано от политиците за техните тесни пристрастни цели. Затова нито смятам да повдигам въпроса, нито да давам пресконференции. Само ще споделя моята гледна точка, че кралят има пълното право да действа по този начин, и аз се присъединявам към неговата загриженост за бедните, които представляват такава голяма част от днешна Великобритания...

Прессекретарят махаше с ръце над главата си и прокарваше ръка пред гърлото си. Това беше идеален момент да прекъснат. Беше казал достатъчно, за да си осигури заглавия, но не и твърде много, за да го обвинят, че се възползва от ситуацията. Винаги трябва да оставяш лешоядите леко гладни.

Макилин беше напът да се сбогува с камерите, когато от улицата се разнесе протяжен звук от клаксон на кола. Той вдигна поглед и видя един зелен рейндж роувър да преминава. Мръсно копеле! Това беше един народен представител от Либералната партия, съсед, който живееше надолу по улицата и изпитваше голямо удоволствие да пречи винаги когато лидерът на опозицията даваше интервюта от прага си. Колкото повече протестираше Макилин и пледираше за феърплей, толкова по-шумни и ожесточени ставаха усилията на съседа му. Знаеше, че клаксонът щеше да бележи края на интервюто и на живото предаване в сутрешния блок, оставаха му може би една-две секунди в ефир. Очите на Макилин се озариха, той се усмихна широко и помаха радостно към отдалечаващия се роувър. Осем милиона зрители видяха един политик в най-добрата му светлина, за тях той махаше с достойнство и ентусиазъм в отговор на неочаквания поздрав от страна на един негов поддръжник. Така му се падаше на копеленцето. Макилин нямаше намерение да оставя нищо да развали това, което се очертаваше като един отличен ден.

Когато продуцентът на предаването върна картината в студиото, Мортима Ъркарт премести вниманието си от екрана към съпруга си. Той си играеше с парченца прегорен тост и се усмихваше.

Откъде да знам защо говори такива неща?