Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– За някои неща не трябва да чакаш, Франсис.

Трябваше да го следва плътно, да се държи за него дори и когато той беше напът да се хлъзне от върха на собствената си планина. Тя се наведе към него, пресегна се към контролния панел и когато опипващите ѝ пръсти намериха копчето, асансьорът спря тихо между етажите. Блузата ѝ вече беше разкопчана и той мачкаше стегнатата плът на гърдите ѝ. Тя трепна, той ставаше все по-груб, щеше да ѝ остави синини, импулсът му да доминира над нея растеше. Дори не свали палтото си. Тя трябваше да му го позволи, да го насърчи и да му се отдаде. Той се променяше, вече не се ограничаваше, може би и не можеше. Но докато беше заклещена неудобно в ъгъла на асансьора с крака, опрени в стените, усещайки студения метал върху бедрата си, знаеше, че трябваше да отиде с него, докъдето можеше и доколкото той искаше; такава възможност нямаше да ѝ се отдаде отново. Това се случваше веднъж в живота и тя трябваше да я грабне дори той вече да не казваше „моля“.

Беше четири часа сутринта и тъмно като в рог, когато Майкрофт изпълзя бавно от спалнята и започна тихо да се облича. Кени все още спеше, тялото му беше в разгара на невинна схватка със спалното бельо, с ръка, увита около мече играчка. Майкрофт се чувстваше повече като баща, отколкото като любовник, подтикван от дълбоко и вродено чувство за покровителство към по-младия мъж. Той трябваше да вярва, че това, което прави, е правилно.

След като се облече, седна на масата и включи една малка лампа. Трябваше му светлина, за да напишете бележката. Направи няколко безнадеждни опита, които завършиха съдрани на малки парченца и поставени върху увеличаваща се купчина хартия до него. Как би могъл да обясни, че е разкъсван между чувствата си на любов и дълг към двама мъже, краля и Кени, и двамата застрашени заради него? Че бяга, защото това е правил през целия си живот и не познава друг начин? Че ще продължи да бяга веднага след като приключи пътуването с краля – защото бедствието със сигурност щеше да се случи в рамките на тези три дни?

Купчината накъсана хартия растеше и накрая му останаха само думите: „Обичам те, вярвай ми. Съжалявам“. Звучеше толкова нелепо, толкова недостатъчно.

Прибра останалите късчета хартия в куфарчето си, щракна ключалките възможно най-тихо и облече палтото си. Погледна през прозореца, за да разгледа улицата, но тя беше тиха и студена, както се чувстваше той отвътре. Възможно най-внимателно се промъкна и остави бележката на една масичка, където Кени щеше да я види. Докато защипваше ръба ѝ под ваза с цветя, видя как Кени се размърда в леглото, надигна се, вторачи се в куфарчето, палтото, бележката и сънените му очи започнаха да разбират какво се случва.

– Защо, Дейвид? Защо? – прошепна той.

Не се развика, не се разплака, беше виждал твърде много раздели в живота и в работата си, но всяка гласна бе изпълнена с обвинение.

Майкрофт нямаше отговор. Не му беше останало нищо, освен чувство за неизбежно отчаяние, от което искаше да предпази тези, които обича. Той си тръгна, далеч от погледа на Кени, който седеше изоставен в леглото, в своя трон от чаршафи, притиснал към гърдите си любимото мече. Избяга от апартамента и се върна в реалния свят, в мрака, покрай празните бутилки за мляко, стъпките му ехтяха по паветата на празната улица. Докато тичаше, за пръв път в съзнателния си живот Майкрофт усети, че плаче.

Когато са обрязвали Негово Величество, явно са изхвърлили грешната част. Време е пак да го подкастрим.

Нощният въздух беше влажен, пълен със зима, която се стичаше от мухлясалите стени към преливащите канавки на бетонния подлез, докато един бездомен старец се взираше в лицето на своя крал. Той вече не забелязваше мръсотията под ноктите си и не усещаше вонята на застояла урина, но кралят я усети от няколко метра още преди да коленичи до цялото имущество на стареца – един бастун, овързан със сезал, един скъсан и мръсен спален чувал и голям кашон, натъпкан с вестници, които вероятно щяха да са изчезнали, докато се върне на следващата вечер.

– Как се е докарал дотук, за бога? – кралят попита един социален работник, който стоеше до него.

– Питайте него – предложи социалният работник.

С годините беше изчерпал търпението си към богатите и силните, които идваха с пресилените си емоции, за да изкажат дълбоката си загриженост, винаги, без изключение, придружавани от телевизионните камери, които третираха изпадналите като безлични предмети, а не като хора, и просто хвърляха един поглед и продължаваха.