Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Тя обърна ръката му с дланта нагоре и започна да я гали с върховете на пръстите си. Носът ѝ потрепваше.

– Знаеш как да кажеш „моля“, нали?

Той премести и другата си ръка и хвана нейната между своите. Техните отношения не можеха да останат само професионални, не и ако той щеше да се хвърли с всички сили срещу краля. Залогът беше твърде висок. Той знаеше, че трябва да я обвърже по-дълбоко, по-лично, да я обвърже със себе си.

– Точно зад тази врата има държавни служители. А тя не се заключва...

Тя свали очилата си и разтърси глава. Косата ѝ проблесна в светлината на лампите.

– Животът е пълен с рискове, Франсис. Но за мен рискът прави всичко по-добро.

– Прави живота по-добър?

– В някои отношения. Какви рискове си готов да поемеш, Франсис?

– С краля? Колкото е възможно по-малки. С теб?

И тя вече беше в ръцете му.

Ако трябва да се избира между страха и слепия кураж,

избирам парите. Всеки път.

Ъркарт не обичаше операта, но задълженията му като министър-председател включваха много неща, които не обичаше да прави. Да ходи два пъти седмично в кланицата, наречена парламентарен контрол. Да се държи любезно по време на посещенията на чуждестранни президенти, усмихнати черни лица, които наричаха себе си борци за свобода от колониализма, докато обричаха страните си на бедност и диктатура, и които Ъркарт помнеше, когато бяха млади и не бяха нещо повече от обикновени главорези. Да слуша как се отваря и затваря вратата на така наречения личен апартамент на „Даунинг Стрийт“, вратата без ключалка, докато служителите трупаха пред него още и още червени кутии с министерски документи. Като министър-председател той откри, че няма къде да се скрие.

Мортима беше настояла да дойде на премиерата на някаква нова опера и беше толкова упорита, че той бе принуден да се подчини, въпреки че нямаше ухо за Яначек или за хор от четиридесет души, които сякаш държаха да пеят по четиридесет различни партитури, и то едновременно.

Мортима седеше като омагьосана, вниманието ѝ бе изцяло насочено към тенора, който се бореше да върне своята любима от света на мъртвите. Малко като лидера на Либералната партия, помисли си Ъркарт.

Стампър също го окуражаваше да дойде и беше запазил частна ложа. Всеки, който може да си позволи да плати триста паунда за място, беше казал той, заслужава да се срещнеш с него. Беше направил сделка с ръководството на операта: публичността от присъствието на Ъркарт срещу контактите на дарителите им, като всички те щяха да получат в рамките на следващата седмица покана за прием на „Даунинг Стрийт“, писмо с общи приказки за бъдеща подкрепа за изкуството и телефонно обаждане с молба за дарение.

Един от тях беше Алфредо Мондели, мъж с лице като крушка, кръгло, пълно, без косъмче по него и с очи, които щяха да изскочат, сякаш папийонката на фрака му беше прекалено стегната. Италианският бизнесмен седна с жена си до Стампър и семейство Ъркарт – съдейки по шаването, което се чуваше от неговата посока, можеше да се предположи, че и на него му е точно толкова скучно. За няколко безкрайни минути Ъркарт се опита да се разсее от музиката и се загледа в процесията от позлатени женски фигури, които гонеха хоросанови херувимчета по купола на тавана, докато до него скърцането на стола на Мондели ставаше все по-осезаемо. Когато най-после дойде антрактът, това бе облекчение за всички; видимо екзалтираните Мортима и синьора Мондели се завтекоха да се напудрят, оставяйки тримата мъже да потърсят спасение в бутилката шампанско „Болингер“, специална реколта.

– Колко жалко е да прекъсваме работата си с толкова много забавления, не мислите ли, синьор Мондели?

Италианецът разтриваше изтръпналия си задник и бедра.

– Когато господ е разпределял даровете си, г-н министър-председател, сигурно му е бил свършил афинитетът към музиката, като е дошъл моят ред.

Английският му беше на отлично ниво, произношението – бавно и отчетливо американско.

– Тогава нека използваме антракта, преди да ни залее още една доза култура. Да караме направо. Как мога да ви бъда полезен?

Италианецът кимна с благодарност.

– Както сигурно ви е казал г-н Стампър, аз съм горд да бъда един от лидерите в страната си в производството на екологично чисти продукти. В половината Европа съм познат като г-н Зелен. Създавам работни места за десетки хиляди хора, цели общности зависят от моя бизнес. Кръстиха на мен един голям институт в Болоня...