Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Вашите лични проблеми трябва да бъдат решени от италианските власти. Трябва да го разберете.

– Ще бъда съсипан...

– Наистина жалко.

– Но аз мислех... – италианецът потърси с поглед Стампър, който само сви рамене. – Мислех, че можете да ми помогнете.

– Не мога да ви помогна, синьор Мондели, не и като италиански гражданин. Не пряко.

Мондели дърпаше черната си папийонка и от смайване и ужас очите му бяха изскочили още повече.

– Обаче при такива сериозни обстоятелства мога да ви споделя нещо. И британското правителство не е много ентусиазирано от предложенията на Брюксел. Не са в наш интерес, нали разбирате. Ако зависеше само от мен, щях да наложа вето на цялата схема.

Музикантите бяха започнали да се връщат в оркестрината и оперната зала зашумя в очакване.

– За съжаление – продължи Ъркарт, – това е само един от многото въпроси, по които трябва да преговаряме с нашите европейски партньори и с комисарите, дори с комисарите британци. Все за нещо трябва да отстъпим. А и имаме толкова много неща, които ни разсейват тук, в страната. Много трудни времена настъпиха, много разсейващи.

– От това зависи целият ми бизнес, г-н министър-председател. Или регулацията, или аз.

– Толкова ли е сериозно?

– Да!

– Тогава би било много щастливо развитие на нещата, ако интересите на правителството ми съвпаднат с вашите собствени.

– Бих бил толкова благодарен...

– Ако бях на ваше място, синьор Мондели, изправен на ръба на оцеляването... – той направи пауза, за да подуши въздуха като вълк, дебнещ плячка. – Мисля, че бих бил десетократно по-благодарен.

Ъркарт се засмя изкуствено, за да накара забележката си да изглежда лековата, но италианецът бе разбрал. Ъркарт го беше докарал до ръба на пропастта, беше го накарал да хвърли поглед надолу; сега му предлагаше спасително въже. Мондели се замисли за момент и когато проговори отново, нямаше тревога в гласа му. Вече не говореха за оцеляване, говореха за бизнес. Сумата представляваше около два процента от годишната му печалба – беше значителна, но в рамките на това, което можеше да си позволи. А и счетоводителите му можеха да намерят начин да му спестят данъци, като я отпишат като международна инвестиция. Той кимна бавно.

– Както казвате, синьор Акарт, наистина ще бъда много благодарен. Десетократно.

Ъркарт се направи, че не е чул, сякаш мислеше за собствените си идеи отделно от тези на италианеца.

– Знаете ли, крайно време е пак да опитаме да озаптим малко Брюксел. Мисля, че може да се окаже, че точно това е въпросът, по който да го направим. Има и няколко британски компании, които могат да пострадат...

– Бих искал да подпомогна вашите дейности, вашите кампании.

– О, така ли? Говорете със Стампър. Той е вашият човек. Аз нямам нищо общо с това.

– Както вече му казах, мисля, че сте велик интернационалист.

– Много любезно. Вечерта се оказа великолепна.

– Да. Но аз не съм голям любител на операта, г-н министър-председател – той пак масажираше бедрата си. – Ще ме извините ли, ако не остана за втората половина?

– Но Стампър е изхарчил толкова пари за билетите ни...

– Той е изхарчил много пари за билети, но вярвам, че аз изхарчих много пари за свободата си.

Папийонката увисна на гърдите му.

– Тогава лека вечер, синьор Мондели. Приятно ми беше.

Стампър печално изказа похвалите си, докато туловището на италианския благодетел изчезваше през вратата, после Мортима Ъркарт се появи отново, разнасяйки мирис на парфюм около себе си и мърморейки нещо за прием с изпълнителите, след като приключи операта. Ъркарт не я слушаше. Военновременният му фонд започваше да се попълва и вятърът пак духаше в неговата посока. Но дори докато усещаше вълна на задоволство, той не смееше да забрави, че вятърът в политиката рядко е попътен задълго. Не биваше да оставя този да излезе извън контрол, иначе можеше да се превърне в разрушителен тайфун, вероятно разрушителен за него самия. Но ако духаше в негова посока достатъчно силно и достатъчно дълго, все пак можеше да успее. До март. Когато чинелите издрънчаха, за да обявят началото на второ действие, той се облегна в седалката си и се загледа в тавана. Дупетата на херувимите му напомняха на някого, на една студентка на кожения диван. Не можеше да си спомни името ѝ.

Ако те гони лъв, не е нужно да го надбягаш. Всичко, което трябва да направиш, за да оцелееш, е да надбягаш останалите в компанията си.