Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Всички в студиото, както и няколкото милиона зрители разпознаха фразата, която Макилин сам бе използвал често, за да предизвика Ъркарт по време на парламентарен контрол. Това беше собствената му кукичка. Капката пот започна да се стича.

– Нека го формулирам по друг начин, ако предпочитате – продължи редакторът. – Вярвате ли, че моралните предписания на вашата Църква са грешни?

Думите убягваха на Макилин. Как можеше да обясни в подобна атмосфера, че именно моралните предписания на Църквата от най-ранна детска възраст бяха подклаждали желанието му да помага на другите и да нарами собствения си кръст, бяха му дали ясно лично кредо, върху което беше базирал политическите си възгледи и което го водеше през помийните ями на Уестминстър, че като настоятел трябваше да приема това, което Църквата му проповядваше с отворено сърце и без да го подлага на съмнение или компромис. Той разбираше греховете и човешките слабости на другите и можеше да ги приеме, но вярата не му позволяваше да ги отрече като такива.

– Аз съм настоятел в Църквата, г-н Бринфърд-Джоунс. Разбира се, че приемам проповедите ѝ, що се отнася лично до мен. Но от гледна точка на политик тези въпроси са по-сложни...

– Нека се уверя, че ви разбирам напълно правилно. Вие приемате църковния едикт по този въпрос?

– Като личност съм длъжен да го приема. Но позволете ми да...

Беше твърде късно. Финалните надписи бяха започнали да текат и познатата музика за края на предаването заля студиото. Няколкото милиона зрители едва успяха да чуят заключителните думи на Бринфърд-Джоунс.

– Благодаря ви, г-н Макилин. Страхувам се, че времето ни изтече. Бяха много интересни четиридесет минути – той се усмихна. – Благодарни сме ви.

Кени и Майкрофт изгледаха мълчаливо вечерните новини. В тях имаше репортаж за казаното от Макилин, което беше предизвикало вулканична реакция. От кабинета на лидера на опозицията подготвяха официално изявление с цел да се даде разяснение, но вече беше безкрайно късно. Водачите на вражески църковни групи вече бяха изказали остри мнения, гей активистите бяха атакували, собственият му говорител по въпросите на транспорта беше заявил дръзко, че в този случай лидерът му напълно и непростимо греши. „Има ли криза на лидерството?“, бяха го запитали. „Вече да“, беше неговият отговор.

Вече нямаше нужда вестниците да държат източниците си анонимни, протестиращите се препъваха един в други в бързината да изобличат този фанатизъм, средновековен морал и престорена набожност. А тези, които пък бяха съгласни с Макилин, също не помагаха със своите антигей кампании, един от тях изплува от забвението, за да настоява Макилин да уволни всички депутати хомосексуалисти от партията си или да рискува да бъде заклеймен като лицемер.

Кени изключи телевизора. Майкрофт поседя мълчаливо известно време, излегнат пред телевизора, докато Кени приготвяше две чаши горещо кафе, гарнирани с бренди от миниатюрните бутилчици, които бе свил от едно пътуване. Той беше виждал това и преди: гневните изблици, тревогите, хулите, подозренията. Виждаше и колко разстроен е Майкрофт. По-възрастният мъж не беше преживявал нещо такова досега, не и от този ъгъл.

– Божичко, объркан съм – промълви най-после Майкрофт, хапейки устна. Все още се взираше в черния екран, не смееше да погледне Кени в очите. – Цялата тази врява, всичкото това говорене за права. Не мога да си избия от главата и този Марпълс как влачеше онова момче. И момчето има права, нали?

– Всички пендели под един знаменател, а?

– Понякога се питам какво, по дяволите, правя. Какво значи това за работата ми, за мен. Разбираш ли, все още не мога да се идентифицирам, да се присъединя към клуба, не и като виждам хора като Марпълс и някои от тези войнстващи групи, които подскачат нагоре-надолу по екрана.

– Аз съм гей, Дейвид. Пендел. Педал. Мека китка. Педераст. Наречи го както искаш, това съм. Нима казваш, че не можеш да се идентифицираш с мен?

– Аз... май не съм много добър в това? Цял живот се мъчих да се впиша, да вярвам, че такива неща са... За бога, Кени, наполовина съм съгласен с Макилин. Да си пендел, е грешно! И все пак, и все пак... – той повдигна тревожния си поглед право към партньора си. – Получих повече щастие за последните няколко седмици, отколкото някога съм смятал, че е възможно.

– Звучиш много гей, Дейвид.

– Тогава явно съм, Кени. Трябва да съм. Гей. Защото мисля, че те обичам.

– Тогава забрави тези глупости – Кени махна гневно към телевизора. – Нека всички останали да се катерят по трибуните и да им се забиват трески в куровете, не е нужно да сме с тях и да плюем по другите. Любовта е нещо вътре в теб, нещо лично, не е за война по улиците – той погледна развълнувано Майкрофт. – Не искам да те загубя, Дейвид. Така че недей да ми изпитваш чувство за вина сега.