Стивън Ледър - Гладният призрак

Капаците на прозорците бяха затворени и заключени, а единственото осветление идваше от четири големи месингови кандила, поставени в ъглите на стаята. Те хвърляха оранжево сияние, а кръговете от светлина се срещаха в центъра на масата и на тавана над нея. На стената вляво от двойната врата се намираше поставен в рамка портрет на бога Куан Кун. Останалите символи на триадата — знамената, свещените предмети, паната — липсваха и Томас разбра, че това е поради срещата на различни триади. Баща му не искаше да изглежда, че гостите му се намират на вражеска територия, въпреки че беше точно така. Сега триадите рядко влизаха в междуособни войни, както в миналото, но все още си бяха жестоки конкуренти и самото идване на главатарите им в резиденцията „Златен дракон“ сигурно ги караше да се чувстват несигурни. Затова беше по-добре да не са заобиколени и със символите на съперника. Пред портрета имаше груба дървена маса, с нацепена като касапска дъска повърхност. Отгоре беше поставена черна керамична кръгла купа.

Стаята изпълняваше две функции. В нея се извършваха най-важните церемонии на триадата и приемането за пълноправни членове на най-близките хора на семейството. Тук Томас, Саймън и Чарлз бяха обявени за членове на триадата и Саймън беше издигнал Чен Юклин в ранг на доверен съветник. Но това също беше и помещението за семейни празненства, където Нгъ Вайсън събираше поколенията за Коледа, китайската Нова година, рождените дни и сватбите. Тук той се радваше на оглавяваната от него династия и галеше главите на децата, докато им поднасяше подаръци.

Стаята беше и музей на семейство Нгъ. По стените, като се започне вляво от вратите, бяха подредени семейни снимки, които проследяваха две трети от живота на Нгъ Вайсън и целия живот на Томас. Първата снимка най-близо до вратата беше на Нгъ Вайсън и съпругата му в деня на сватбата. Той в сив смокинг, в ръката си държеше цилиндър, с изправен гръб и сериозно лице, а тя красива млада жена в европейска булчинска рокля, вдигнала лице към него с нескрито обожание.

Следваха я почти четиридесет снимки, всяка направена на годишнината от сватбата им с децата, първо като бебета, после едва проходили, след това младежи и накрая мъже. Разглеждането на снимките приличаше на стар, примигващ черно-бял филм, в който Нгъ Вайсън се променя от жилав младеж с черна права коса до плешив старец, а жена му от красива булка в прегърбена старица с криви пръсти и набръчкана кожа. Накрая двамата позираха оградени от трима мъже и жена на средна възраст с купчина малки деца, включително едно с руса коса и бяла кожа.

Промените в последователно подредените снимки, с изключение на появата на бебета, не бяха големи, но като цяло накараха Томас да се замисли за собствената си преходност на този свят. Снимките му разказваха за история, традиции и му даваха чувство на увереност, която произтичаше от развитието на родителите му през годините. Но фактът, че майка му вече я нямаше и мястото й до съпруга беше останало празно, го накара да осъзнае, че никой не живее вечно. А на снимката догодина и Саймън нямаше да стои там, прегърнал през рамо Томас. Може би щеше да бъде и без Софи.

Той погледна последната снимка, направена преди около три месеца. Тримата братя и сестрата, групата деца, повечето от които на Катрин, най-малкото от децата на Нгъ Вайсън, но затова пък най-продуктивната. Още ненавършила тридесет години, тя и съпругът й вече имаха пет деца — едно момче и четири момичета. Чарлз и съпругата му, родената в Америка китайка Сандра, имаха две момчета, а Саймън и Джил само Софи. Изведнъж Томас забеляза, че баща му го наблюдава внимателно.

— Не, татко, нямам планове за женитба — тихо каза той, без да обръща глава. Имаше много приятелки и никога не страдаше от липса на женска компания, но досега не бе пожелал да се ожени и нямаше намерение да го направи само за да задоволи стареца, който вече имаше осем внуци. Или седем, ако се окажеше, че са загубили Софи. Нгъ Вайсън цъкна с език, но очите му се усмихваха.

— Накарах да ти приготвят кимоното в старата ти стая — каза той.

Томас кимна. Кимоното беше анахронизъм като къщата, но останалите Глави на дракони, особено възрастните, също като баща му държаха на церемонията. Молбата, която щеше да отправи към тях тази вечер, беше необикновена и нямаше смисъл да ги дразни допълнително, като се появи без тази, според него, смешна дреха. Затова се качи горе да се преоблече. Остави баща си да разглежда тъжно последната снимка.