Стивън Ледър - Гладният призрак

— Да не ме мислиш за глупак?

— Започвам да ти се чудя, Дуган. Виж, ако исках да те отърва от нещастния ти живот, можех просто да те наръгам с нещо остро между ребрата. — Хауълс показа дръжката на ножа във вътрешния джоб на якето си, за да разбере тъпия полицай, че говори сериозно. — Можеш да прочетеш етикета. Хапчетата са предписани от истински лекар. Не е отрова.

— Ами какво е?

— Приспивателно. Просто ще забавят реакциите ти. Няма да те нараня. Нито теб, нито момичето. Просто искам да се измъкна от Хонконг и затова ми трябват диамантите. Но не желая да се бия с теб. Вземи таблетките и ще се почувствам много по-спокоен. А щом разбера, че съм в безопасност, ще ти кажа къде е момичето.

Патрик отвъртя капачката и взе три от таблетките. Постави една в устата си и преглътна, но гърлото му беше толкова пресъхнало, че тя залепна там. Опита отново. Имаше чувството, че ще повърне.

— Всичките, Дуган.

Еми го наблюдаваше как гълта таблетките. Лицето й беше намръщено, сякаш тя не можеше да разбере какво е намислил Джеф Хауълс и защо дава таблетките от доктор Ву на този едър и потен гуейло.

— Виждаш ли ги? — попита Лей.

Роувърът се влачеше зад двуетажен автобус, който пъшкаше нагоре, сякаш изкачваше Хималаите. Зад тях едно мицубиши непрекъснато се блъскаше в бронята им.

— Не, сър. А при тази скорост ще ни остави далеч зад себе си.

„Знам“ — помисли си Лей. Не го каза, шофьорът наистина се опитваше да помогне. Беше наредил на нисана да остане назад, защото можеха да го познаят. Затова сега тойотите следяха таксито на смени. Свърза се с хората си. Казаха му, че виждат колата и са на около три километра пред пълзящия автобус.

— Дяволите да ги вземат — изруга той под носа си. — Дяволите да ги вземат този автобус и Патрик Дуган.

Мерцедесът на Нгъ беше почти на същото разстояние, но пред таксито. Томас говореше по радиостанцията с Лин, за да провери дали не беше загубил Дуган или диамантите. Големия брат отговори, че всичко е наред. Един от бойците докладва, че по пътя към Цим Ша Цуй в тяхната посока се движи кола с полицаи.

— Къде са те? — попита Нгъ.

— Зад един автобус. Но ние сме точно зад тях.

— Дръжте ги под око. Може да е съвпадение.

— Какво става? — попита баща му.

— По пътя има полиция, но са доста зад нас. Едва ли ще ни създават проблеми.

— И още никакъв знак от гуейлото?

— Не. Само момичето и Дуган. Но гуейлото едва ли е далеч.

Патрик облегна глава на прозореца. Започна да се чувства замаян, а от друсането му се повръщаше. Или може би такъв беше ефектът от таблетките на празен стомах. Отвори широко очи и разтърси глава. Сякаш беше на шест или седем бири. Чу момичето да говори с Хауълс, но гласът й беше променен, като че ли идваше някъде отдалеч.

— Какво става, Джеф? — попита тя. Беше се облегнала на задната седалка с притиснати под брадата юмруци.

— Не бой се, Еми, всичко ще бъде наред.

— Кой е той? И защо не иска да ни даде диамантите? Ти каза, че те ще ти ги дадат, за да ги скриеш, нали?

— Така ще стане, Еми. Ще успеем. А после двамата с теб ще напуснем Хонконг.

Тя се усмихна, хареса й това „двамата с теб“. Радваше се, че той ще я вземе със себе си. Искаше й се да го целуне, но при скоростта, с която караше, не биваше да рискува да му отвлича вниманието. Движеха се бързо по улица „Ергайл“, покрай сиви грозни сгради, където се помещаваше местната полиция. Еми усети тръпка на тревога при мисълта, че наоколо е пълно с полицаи, а тя нарушава закона, макар всъщност да не знаеше с какво.

— Коя е Софи? — попита тя.

— Наша приятелка — излъга Хауълс, без да се замисли. — Той просто се тревожи за нея.

— Гадже ли?

— Не, просто приятелка. — Извърна се леко назад и извика: — Дай й да провери съдържанието, Дуган.

Патрик се подчини, не беше сигурен, че ще успее да се възпротиви даже и да иска. Вдигна чантата и я подаде на Еми. Тя отвори ципа, видя малките златни кюлчета и възкликна:

— Уаа! Колко много злато!

— Диамантите, провери диамантите, Еми.

Тя взе малката торбичка и изсипа камъните внимателно, почти с благоговение върху нежната си длан. Те заблестяха на слънцето, момичето вдигна очилата нагоре и ги огледа с възхита, устата й беше отворена.

— Колко са красиви — прошепна Еми. Хауълс я погледна през рамо и отново се обърна напред.

— Вземи два от най-големите и ми ги подай.

Тя избра два и му ги даде. Той ги разгледа, доколкото можеше, хванал кормилото с едната си ръка.

— Истински са — каза Дуган. — Не бих им позволил да рискуват живота на Софи. — Хауълс му повярва. Изглеждаха съвсем истински.