Стивън Ледър - Гладният призрак

— Ето, Голям братко — каза той и му подаде приемника. Лин благодари и предупреди Дзъ да се приготви. Нямаше как да знаят накъде щеше да тръгне таксито с откупа.

Момичето излезе от таксито и се приближи към Дуган. Беше облечено спортно с избелели джинси, носеше големи слънчеви очила. На рамото си беше преметнала малка платнена чанта. Държеше ръката си върху нея, сякаш се страхуваше, че някой ще я открадне. Изглеждаше притеснено, въртеше нервно глава, но нямаше съмнение, че се е насочила към него. Спря на няколко крачки, протегна ръка и каза:

— Дойдох за диамантите.

— Къде е Софи? — попита той.

Тя го изгледа изненадано.

— Не познавам никого на име Софи. — Пристъпи напред и се опита да вземе чантата от ръката му.

— Не! — рязко извика Патрик и дръпна ръката си. — Няма да ти я дам, докато не разбера, че Софи е добре.

Момичето изглеждаше напълно объркано. Отстъпи крачка, после пак протегна ръка, но той отказа да й даде чантата. Китайката погледна през рамо към таксито и се обърна към Дуган.

— Трябва да ми дадете чантата. Трябва.

— Къде е Хауълс?

— Моля ви — настоя тя. В гласа й имаше тревога. — Дайте ми чантата.

— Първо ме заведи при Хауълс — каза Патрик. — Без Хауълс няма диаманти.

Момичето прехапа устни и ръцете й затрепериха. Тя стисна здраво платнената си чанта. Той се чудеше дали вътре няма пистолет. Съвсем спокойно щеше да се побере.

— Ела с мен — каза накрая тя и тръгна обратно към таксито. Дуган я последва. По гърба му течеше пот.

Цивилният полицай в нисана наблюдаваше скрит зад вестника как дебелият гуейло влиза в таксито, но не си направи труда да използва радиото. Знаеше, че някой от колегите му вече предава информацията на главен инспектор Лей. Изчака таксито да се отдалечи, запали двигателя и бавно тръгна нагоре по пътя. Колата с гуейлото даде ляв мигач и тръгна към Цим Ша Цуй. Нисанът го последва.

— Идват насам — каза Томас и заповяда на Хю Юнчен да тръгне обратно към Цим Ша Цуй, за да се движат пред таксито. Хю се беше молил да му позволят да дойде с тях, въпреки че Нгъ Вайсън му обясни, че ще трябва да кара мерцедеса с автоматичните скорости. Хю обеща, че ще се справи и старият водач на триадата се съгласи. Лин се обади да съобщи, че устройството за проследяване работи отлично, така че всички коли на триадата можеха да останат на разстояние, докато момичето предаде диамантите на гуейлото.

— Нещо не е наред ли? — попита баща му, като се обърна от предната седалка.

— Дуган се караше с момичето и отказа да й даде чантата. Качи се в таксито с нея.

— Може би е искал да провери дали Софи е добре, преди да предаде откупа.

— Сигурно — съгласи се Томас. — Надявам се, че няма да ни се меси. Защото така или иначе все пак е полицай.

Шофьорът на таксито не изчака момичето да каже някакъв адрес. Щом Дуган затвори вратата, той рязко тръгна и зави наляво към главния път. На ръцете си имаше големи бели ръкавици с отрязани пръсти, беше облечен в черно яке с вдигната яка и носеше нещо като таке с козирка. Не си направи труд да попита накъде да кара. Явно знаеше къде отива. Китайката се наведе да говори с него, но той шумно се изкашля и увеличи скоростта, с което я хвърли назад в седалката. Тя сякаш беше готова да се разплаче и изхлипа:

— Той не поиска да ми даде чантата.

Дуган помисли, че говори на него.

— Няма да ти я дам, докато не ми кажеш къде е Софи — каза той на китайски.

— Говори на английски — изсъска шофьорът. — Кой, по дяволите, си ти?

Патрик се смръзна, погледна гърба на шофьора, после момичето и отново шофьора. Опитваше се да разбере какво става. Мъжът зад волана се извърна и впи поглед в него. Очите му бяха скрити зад тъмни очила. Заради тях и шапката беше трудно да се прецени националността му, но акцентът беше сто процента английски.

— Няма да те питам втори път — заяви той и се обърна да си гледа пътя, като засили след завоя.

— Дуган. Пат Дуган.

— Зетят значи — досети се гуейлото. — Трябваше да се сетя.

— Аз съм вуйчо на Софи — каза Патрик и вдигна чантата. — И няма да получиш това, докато не бъда сигурен, че тя е в безопасност.

— Ако беше постъпил както ви бях казал, тя щеше да е добре.

— Знам какво направи с баща й. — Англичанинът говореше много бързо, явно за да не го разбере момичето. Малко китайци бяха способни да проследят напълно бързата размяна на реплики, особено пък ако се използва и жаргон.

— Обаче не знаеш защо съм го направил. Така че млъкни. — Шофьорът бръкна в джоба на якето, извади малко пластмасово шишенце с шест бели таблетки и го подхвърли назад. — Глътни три от тези.