Стивън Ледър - Гладният призрак

„Твърде много за един ден“ — помисли си главният инспектор. Първо двама мъртви китайски агенти в „Хилтън“, третият измъкнат набързо в Китай, после двама убити агенти на ЦРУ във „Виктория“. И пети смъртен случай — Глава на дракон, окован с белезници към котвата на някаква яхта в Хебе Хевън. Случаят беше истинска загадка, но той със задоволство съзнаваше, че ако папката беше попаднала върху бюрото на някой друг, може би ребусът никога нямаше да бъде решен. Лей обаче знаеше връзката между петте убийства. Единственият свързващ фактор беше Патрик Дуган, полицаят от „Стопански престъпления“, който твърдеше, че е бил подведен от проститутка на име Цвете. Патрик Дуган, чиято приятелка проститутка, изглежда, е била агент на Пекин. Патрик Дуган, чийто зет е бил жестоко убит. Патрик Дуган, на чиито роднини някой се е обаждал от стаята на мъртвия агент на ЦРУ Патрик, мамицата му, Дуган. Главният инспектор вдигна слушалката и позвъни на Томкинс.

— Дуган там ли е? — попита той.

— Не, обади се сутринта. Имал семейни проблеми. Съпругът на сестра му бил убит и той си взе няколко дни отпуска, за да помогне при уреждането на погребението. Някакъв проблем ли?

— Не мога да преценя още. Имаш ли му домашния телефон?

Томкинс му го каза, но когато Лей позвъни, никой не отговори. Не се изненада. Досещаше се къде можеше да го открие. Второто обаждане от стаята на убития агент на ЦРУ беше в резиденцията „Златен дракон“ и той беше готов да се обзаложи на всичко, че Дуган ще е там.

Повика колата си и един сержант с двама въоръжени полицаи. Провери внимателно собствения си пистолет и го пъхна в кобура.

— В такива моменти съм доволен, че не съм английски полицай, Глинис — каза той на снимката. Имаше вече пет убийства, свързани с господин Дуган, и Лей нямаше намерение да позволи и шесто.

Изобщо не срещнаха проблеми да убедят стария доктор Ву да им даде адреса, където беше лекувал ранения гуейло. Никакви проблеми. Кени Суен почука на вратата на доктора на четиринадесетия етаж в блока в Монкок заедно с двама бойци. Съпругата, крехка, шестдесетгодишна жена с криви крака ги пусна да влязат. Разговорът водеше Суен. На двадесет и пет години, той беше по-възрастен от другарите си и с половин глава по-висок. Носеше пистолет, прибран в кобур под лявото рамо, прикрит от американското му яке, но не се наложи да го показва на лекаря, който седеше на масата пред чаша чай с навити ръкави и с вестник. Кени се представи и му каза какво искат, а възрастният мъж притеснено избърса стъклата на очилата си. Ву беше едно от имената в дългия списък, но по реакцията му Суен веднага разбра, че търсенето е приключило.

Докторът започна леко да трепери, а когато му каза какво се е случило с Главата на дракона, направо се задъха. Покани тримата посетители да седнат на масата и ги попита дали не желаят да пият чай с него. Суен и двамата бойци приеха поканата и изчакаха старицата да им налее чай, след което тя се оттегли в кухнята.

— Нямах представа, нямах представа — шепнеше Ву и клатеше глава.

— Разбираме ви — кимна Суен. Знаеше, че няма нужда да плашат стареца. Той не беше глупав и знаеше какво щеше да му се случи, ако излъжеше или не им помогнеше. Правосъдието на триадите беше бързо и сигурно. Престъпните организации подпомагаха и награждаваха лоялните, но убиваха жестоко предателите. Ву го знаеше и затова нямаше нужда да му се казва очевидното. Така че те приеха чая и се отнесоха към него с необходимото уважение за един толкова възрастен лекар. Той им разказа всичко, като през цялото време им се извиняваше.

Лей седеше на задната седалка на роувъра заедно със сержант Лам. Един от полицаите, Чан, караше колата, а другият, Лау, седеше на предната седалка до него. По улиците имаше задръствания и те се движеха бавно през Ванчай, оградени от двуетажни автобуси и натоварени със стоки камиони. Един човек на велосипед с пълен със зеленчуци багажник мина край тях по-бързо, отколкото се движеше колата. Дори и със затворени прозорци и пуснат климатик, купето беше изпълнено с шума на оживения Хонконг, с дрънченето на трамваите, бръмченето на машините за разбиване на бетон, виковете на продавачите, ръмженето на двигателите и писъка на полицейските свирки на кръстовищата без светофари. В Хонконг навсякъде беше пълно с хора, а с тях идваше и шумът.

Главният инспектор седеше търпеливо, знаеше, че шофьорът не може да направи нищо, за да се движат по-бързо. Това беше едно от първите неща, които научи след пристигането си в колонията, преди почти четвърт век. Най-бързият начин да получиш инфаркт беше да си хабиш нервите в борба с Хонконг. Това се отнасяше и за хората, и за трафика, и за климата. Нямаше начин те да бъдат победени с конфронтация. Човек трябваше да се остави на течението. И да се научи да се отпуска.