Ю Несбьо - Ловци на глави

Погледнах си часовника. Уве вече трябваше да е пристигнал. Вдигнах очи към огледалото над бара и срещнах погледа на една от блондинките. Гледахме се дълго — достатъчно дълго, за да възникне съмнение какво искаме. Красива като порнозвезда. Хирургът си е свършил добре работата. Не я желаех. Отместих очи. Точно така започна единствената ми позорна авантюра: с продължителен поглед. Първият акт се състоя в галерията, вторият — в това заведение, третият — в малък апартамент на улица „Айлерт Сунд“. Лоте вече отдавна беше затворена страница в живота ми. Това нямаше да се повтори никога повече. Никога. Погледът ми продължи да обхожда масите и се спря върху Уве, седнал точно до вратата.

Преструваше се, че чете икономически вестник. Смехория. Не само не проявяваше никакъв интерес как се котират акциите на борсата и какво се случва в така нареченото общество, но Уве Шикерюд едва се бе научил да чете. И да пише. Още помня молбата му за постъпване на работа като началник на охраната: пълна с безброй правописни грешки. Тогава направо се смях от сърце.

Слязох от високия стол на бара и се приближих до масата на Уве. Беше оставил вестника сгънат. Посочих го и той се усмихна в знак, че мога да го взема. Така и направих, а после се върнах на мястото си. След минута чух как врата се отваря. Отново погледнах в огледалото. Уве Шикерюд вече не беше в заведението. Отворих вестника на страниците за акциите, незабелязано взех ключа в шепата си и го пуснах в джоба.

Върнах се в офиса. На мобилния ме чакаха шест съобщения. Изтрих петте, без да ги чета. Отворих шестото, от Диана:

Скъпи, не забравяй за вернисажа довечера. Ти си моят талисман.

Беше придружила съобщението си с усмивка със слънчеви очила — една от екстрите в телефона „Прада“, който ѝ подарих през лятото за 32-рия ѝ рожден ден.

— Отгатнал си какво исках най-много! — възкликна тя, след като отвори подаръка.

Ала и двамата знаехме какво иска най-много тя. А аз отказвах да ѝ го дам. Въпреки това тя се засмя и ме целуна. Какво повече можеш да искаш от една жена?

Един и шейсет и осем. И без да ходя при психолог със закърнял мозък, осъзнавам как в мен непрекъснато говори потребността да компенсирам физическата си нищожност и ме амбицира да се доказвам. Всеизвестно е, че изненадващо голяма част от най-големите постижения на света са дело на дребни мъже. Завоювали сме империи, стигнали сме до гениални изводи, покорявали сме с чара си най-красивите жени на филмовия екран. Накратко, винаги сме се целили нависоко. След като установили, че някои слепци са добри музиканти, а някои аутисти могат да вадят наум корен квадратен от шестцифрени числа, разни учени идиоти стигнали до извода: всички физически недъзи са скрита благословия. Първо, това са пълни глупости. Второ, аз все пак не съм джудже, а малко под средния ръст. Трето, ръстът на над седемдесет процента от хората, заемащи високи длъжности в икономическия сектор, надвишава средния за страната, в която работят. Високият ръст се свързва с интелигентност, добри доходи и челно място в класациите за най-харесвана личност. Когато избирам човек за важен пост, ръстът е сред основните ми критерии. Високите хора внушават уважение, доверие и авторитет. Те се виждат, не могат да се скрият. Приличат на мачти, които вятърът е прочистил от мръсотия. Ръстът им ги задължава да отстояват същността си. Дребосъците се подвизават в най-мътните води на дъното. Винаги кроят тайни планове и програмата им неизменно е свързана с ниския им ръст.

Глупости, разбира се, ала когато избирам кандидат за работно място, се спирам на висок мъж не защото въпросният човек ще изпълнява задълженията си най-добре, а защото клиентът търси точно такъв мениджър. Намирам на фирмата клиент сносна глава, разположена върху високо тяло. Първата преценка са поверили на мен, защото не са достатъчно квалифицирани, а второто го виждат с очите си. Така и фрашканите с пари псевдоценители на изкуството, които идват на вернисажите на Диана, не притежават нужната квалификация, за да оценят даден портрет, но могат да прочетат подписа на художника. Светът гъмжи от хора, готови да платят луди пари за лоши картини на добри художници. И от посредствени умове върху високи тела.

Подкарах новото си волво S80 по криволичещия път нагоре до красивия ми и скъпичък дом във Воксенколен. Купих го, защото по време на огледа лицето на Диана придоби страдалческо изражение. Вената на челото ѝ, която винаги се издува, докато правим любов, посиня и започна да пулсира над очите ѝ с форма на бадеми. Тя вдигна дясната си ръка и приглади късата си красива сламеноруса коса зад ухото, сякаш за да чува по-добре и да се увери с ушите си, че очите ѝ не я лъжат — това е къщата на мечтите ѝ. Без да отрони дума, знаех какво чувства. Брокерът ни предупреди за постъпило предложение от хора, готови да платят милион и половина над обявената цена. Огънят в очите на Диана угасна, ала аз бях решил да купя тази къща. Защото само такава жертва би изкупила греха ми, задето я убедих да не роди детето. Изтъкнах ѝ какви ли не аргументи — вече дори не си ги спомням — но не ѝ признах истината. А именно: макар да живеехме само двамата върху площ от триста и двайсет безумно скъпи квадратни метра, при нас нямаше място за деца. По-точно — за дете и за мен. Познавах добре Диана. За разлика от мен тя беше извратено моногамна. Ако беше родила детето, щях да го намразя от първия ден. Затова предпочетох да ѝ осигуря ново начало. Дом, галерия.