Ю Несбьо - Ловци на глави

— Смисълът е да проверят едновременно как кандидатите приемат предизвикателството и дали ще се справят с решението на задачата.

— Дай да чуя.

— Простите числа…

— Чакай! Кои числа се наричат прости?

— Числа, които не могат да се делят на други освен на себе си и на единица.

— Аха.

Все още не бях забелязал в очите ѝ отнесения поглед на повечето жени, когато в разговора се намесят числа. Затова продължих:

— Простите числа често са две последователни нечетни числа. Като например единайсет и тринайсет; седемнайсет и деветнайсет; двайсет и девет и трийсет и едно. Стана ли ти ясно?

— Да.

— Съществуват ли три последователни нечетни числа, които същевременно да са прости?

— Не, разбира се — отвърна тя и поднесе халбата с бира към устните си.

— И защо?

— За тъпа ли ме смяташ? В една числова редица от пет последователни числа винаги има едно нечетно число, което се дели на три. Продължавай.

— Да продължа?

— Да, с логическата задача.

Тя отпи голяма глътка от халбата и ме погледна с искрено любопитство, изпълнено с очакване. В „Майкрософт“ дават на кандидатите три минути, за да докажат онова, което тя успя да стори за три секунди. Средно по петима от сто души успяват да се справят. Като че ли в този миг се влюбих в нея. Помня ясно какво записах върху салфетката си: Назначена.

Тогава осъзнах, че трябва да я накарам да се влюби в мен веднага, още в заведението, защото ако стана от мястото си, магията ще се изпари. Затова започнах да говоря. Говорих дълго. С думите си прибавих още седемнайсет сантиметра към ръста си. Бива ме в приказките. Тя обаче ме прекъсна, когато се намирах в стихията си:

— Харесваш ли футбола?

— А… а ти? — слисах се аз.

— Утре „Куинс Парк Рейнджърс“ ще играят срещу „Арсенал“ за купата на Висшата лига. Имаш ли желание да дойдеш с мен?

— Да, разбира се — отвърнах.

Имах предвид: имам желание да те видя. Футболът не ме вълнува ни най-малко.

На мача Диана носеше шалче на сини райета и прегракна от крещене в лондонската мъгла на Лофтус Роуд, а батко „Арсенал“ разгроми безпощадно малкия ѝ нищожен отбор. Изпълнен с възхищение, наблюдавах разпаленото ѝ лице и не видях почти нищо от мача. Забелязах единствено прекрасните екипи на „Арсенал“ в бяло и червено. Играчите на „Куинс Парк Рейнджърс“ пък приличаха на захарни пръчки със сините напречни райета на бял фон.

В почивката попитах Диана защо не е избрала да подкрепя футболен гранд от ранга на „Арсенал“, а е предпочела смешен аутсайдер като „Куинс Парк Рейнджърс“.

— Защото те се нуждаят от мен — отговори сериозно тя.

Нуждаят се от мен. Предположих, че в думите ѝ е закодирана непонятна за мен мъдрост.

После тя се разсмя, а от гърлото ѝ се разнесе гърголене. Пресуши пластмасовата чаша с бира.

— Безпомощни са като бебета. Погледни ги само. Толкова са сладки.

— И носят бебешки екипи — добавих. — Значи така: закрилям беззащитните. Това ли е житейското ти мото?

— Хм — тя наклони глава и ме погледна с широка усмивка: — Защо не? Звучи ми добре.

Избухнахме в силен и освобождаващ смях.

Не си спомням с какъв резултат свърши мачът. Напротив, спомням си целувка пред строг тухлен девически пансион в квартал Шепърдс Буш. А после самотна, безсънна нощ с бурни, поразително реалистични сънища. Десет дни по-късно се взирах в лицето ѝ под потрепващия пламък на стеаринова свещ, забита във винена бутилка върху нощното ѝ шкафче. Тогава се любихме за първи път. Тя лежеше със затворени очи, вената на челото ѝ изпъкваше, а лицето ѝ изразяваше ту гняв, ту болка, докато хълбоците ѝ се удряха в моите с бясна сила. Любеше се със същата страст, с която викаше, докато гледаше как отборът ѝ губи борбата за купата. После ми прошепна, че обича косата ми. И други жени са ми го казвали, но тогава сякаш го чух за пръв път.

Чак шест месеца след запознанството ни ѝ признах, че баща ми наистина работи в посолството, но не като дипломат.

— Шофьор значи — повтори тя, притегли главата ми и я целуна. — А баща ти може ли да ни вземе от църквата с лимузината на посланика?

Не отговорих, но на следващата пролет се оженихме. Отпразнувахме великолепната си сватба без гости в църквата „Свети Патрик“ в Хамърсмит. Убедих Диана да не каним роднини и приятели. И баща ми не присъства. Бяхме само двамата — чисти и невинни. Заслугата за великолепната сватба беше изцяло на Диана: тя сияеше като две слънца и луна. По някаква случайност същия следобед „Куинс Парк Рейнджърс“ дръпна напред в класирането и нашето такси пълзеше със скоростта на охлюв към общежитието на Диана в Шепърдс Буш през празнуващите запалянковци със знамена на отбора. Всички ликуваха. Едва когато се преместихме в Осло, Диана за пръв път отвори дума за деца.